 |
| Снимка: Tohoku University |
Според изследването, пълният радиус на галактиката ни е 520 000 светлинни години, което представлява 20 пъти по-голяма дистанция от разстоянието между галактическия център и местоположението на нашата Слънчева система (около 26 000 светлинни години). Звездите, които се намират в най-отдалечените райони на галактиката ни, съдейки по орбиталните им движения са древни звездни популации, чиято възраст достига 12 милиарда години. Степента на отдалеченост в пространството на тези древни звезди е от съществено значение за разбирането ни за начина, по който се е формирал Млечния път.
Галактиката ни притежава много обширен ореолен компонент, освен ярката част на Млечния път под формата на звезден диск. В халото има около 1 милиард древни звезди и 150 кълбовидни звездни купове, чиято възраст достига до 12 милиарда години. Казано по друг начин, в ореола се намират останките от дългоживеещи звезди и звездни купове, които са се зародили още в ранните етапи на формирането на Млечния път. Това подсказва, че галактиката ни е била доста голяма в началото си, преди формирането на по-късни етапи на значително по-младия звезден диск.
Да се проучи докъде се простира хало компонента на галактиката ни е процес, наподобяващ това, да се разбере къде е границата на една гора, докато човек се намира дълбоко в нея, сред дърветата. Или казано по-просто – това е много сложна задача. За проследяването на ореола учените използват т.нар. сини звезди от хоризонталния разрез (BHB), както и променливите звезди от типа RR Lyr. Това са идеалните индикатори; те притежават естествена достатъчна яркост, по която може да се определи дистанцията до тях. Въпреки това, галактиката е толкова голяма, че е невъзможно да се идентифицират следите от ореола ѝ до външните ѝ граници, като се използват само 2,5 или 4-метрови телескопи.
В изследването екипът астрофизици, ръководен от докторанта Тецуя Фукушима от Университета Тохоку и неговият ръководител Масаши Чиба, използват цифровата Hyper Suprime-Cam (HSC) на 8,2-метровия телескоп „Субару“. Това позволява на учените да улавят отдалечени, много слаби ореолни маркери от външния край на галактиката. Експертите много внимателно подбират BHB звездите от текущата програма за наблюдения с телескопа (SSP: Subaru Strategic Program), като отсяват от данните други „замърсители“ със сходни цветови показатели, каквито са т.нар. „сини бегълци“, бели джуджета, квазари и далечни галактики.
Използвайки данните от HSC-SSP, екипът е установил пространствената плътност и разпределението на BHB звездите в галактическото хало. Макар, като цяло, да намалява с отдалечаване от галактическия център, екипът открива рязък спад в тази плътност и това се случва на дистанция около 520 000 светлинни години от центъра на Млечния път. С други думи, екипът смята, че това е най-външния край на галактиката ни. Тази дистанция е около 20 пъти по-голяма от разстоянието, което дели Слънчевата система от центъра на Млечния път.
Преди 12 милиарда години е започнало последователното сливане на малки галактики, ограничени от ореоли от тъмна материя. Ключът към разбирането на този процес е измерването на разпределението на хало компонента, за да може да се установи обема, в който протича. Този процес се различава от сливането на галактика с галактика. Нашата съседка, галактиката Андромеда, според наблюденията, притежава разтеглен ореол, чийто радиус е най-малко 538 000 светлинни години. От това следва, че галактическите ореоли изобщо са значително по-големи, спрямо ярките звездни дискове.
Изследователите от екипа планират да развият картата на този древен компонент на нашата галактика, като използват окончателните данни, които ще бъдат събрани в рамките на проекта HSC-SSP.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар