Появата на земеделието е едно от най-важните преобразования в човешката история, защото е позволило на праисторическите общности да се установят на едно място, а освен това е довело до специализацията на трудовите дейности и последвалите технологични изобретения.
Един от центровете, където се заражда земеделието, е Близкият Изток. На това място преди около 10 500 години са култивирани ечемикът, пшеницата и някои други зърнени култури. Археологическите находки показват, че са били необходими около 6000 години, за да може култивираният ечемик да се разпространи до своите екологични граници в Европа, Северна и Централна Африка, Южна и Източна Азия. Резултати от ново изследване, публикувано в PLOS ONE, сочат, че видовете ечемик, годен за употреба за различни крайни продукти, при различни климатични условия и режими на отглеждане, са се разпространявали на територията на Евразия по различни маршрути. В много случаи тези маршрути се подкрепят с доказателствен археологически и археоботанически материал.
Според водещият автор в изследването, д-р Даян Листър от Института за археологически изследвания „McDonald“ към Университета в Кеймбридж, „резултатите от изследването ни са базирани на генетични анализи от живи култури – традиционните за определени земеделски региони сортове (бел. ред. - в англоезичната литература се обозначават с термина “landrace”). Тези традиционни сортове са оформени предимно към началото на ХХ век и по света се съхраняват колекции от тях, които специалистите наричат „germplasm“; за много региони тези колекции са с точно определени географски координати на произход. Много изследвания са демонстрирали, че по удивителен начин характерните за регионите сортове са запазили местния генетичен отпечатък, в който може да се разчете първоначалното разпространение на земеделието в праисторически времена. В настоящото изследване също ясно е илюстрирана тази тенденция“.
Резултатите показват, че различните пътища, по които всяка ечемична популация се е разпростирала на изток, се различават по редица характеристики, които отразяват човешкият избор на определени качества или ефекта от адаптирането на културата към околната среда. Различните маршрути включват онези, преминаващи северно и южно от Иранското плато; през Вътрешноазиатския планински коридор в Централна Азия, където вероятно се свързват с китайската част от Пътя на коприната; високопланинските пътища в южния край на Тибетското плато; разпространението далеч на север минава през северните степи; два отделни маршрута на разпространение в Япония; и морският маршрут през Южна Азия. Предишни изследвания са осигурили голям брой от доказателствен материал, пряко датиран с радиовъглероден анализ, което позволява да се датират и различните маршрути на разпространение.
Д-р Листър обяснява: „Една от популациите ечемик е особено разпространена, най-вече в районите около бреговата ивица. Тази популация вероятно е пътувала на изток по морски маршрут от Южна Азия към Югоизточна Азия. Характерна е с това, че се състои от сортове ечемик, засаждани през зимата, което е особено важно за оризовите райони на Източна Азия, където обикновено се отглеждат оризови култури през летните месеци, а ечемикът е адаптиран за сеитба през зимата и може да бъде засят след прибиране на оризовата реколта. Развитието на мултикултурните практики на отглеждане на зърнени култури в праисторическо време се смята, че значително е увеличило производителността и стабилността от реколти, което пък дава възможност да се развиват по-сложни човешки общности“.
„Друга популация от ечемик преобладава във височинните райони на Тибетското плато“, продължава д-р Листър. „Този ечемик е с голо зърно, което го прави изключително атрактивен за отглеждане, тъй като не изисква олющване, както покритото зърно на други видове ечемик, за да бъде годен за консумация от човек. Заедно с отглеждането на якове, този ечемик с голо зърно е ключов за тибетския начин на живот; тяхното значение се вижда отчетливо и в традиционните за будистките храмове в Тибет пожертвования от голозърнест ечемик и масло от як. Жителите на високопланинските райони в Тибет си набавят основно въглехидрати от консумирането на tsampa, който се изпича от приготвено брашно от голозърнест ечемик, замесено с подсолено масло от як“.
Предишни изследвания, проведени в рамките на проекта на Университета в Кеймбридж „Food Globalization in Prehistory“, показват, че култивирането на ечемика в китайската част на Тибетското плато се е случило преди около 4000 години и това е процес от съществено значение за колонизирането от човек на „покрива на света“. Редица учени поставят под съмнение хипотезата, че този ечемик е продукт на местно опитомяване на див предшественик, различен от сортовете от Близкия Изток. Новото изследване разглежда и генетичната връзка между местните сортове ечемик, дивият му прогенитор и тревистите сортове. Резултатите сочат, че е малко вероятно ечемикът да е култивиран в този район и че „дивите“ тревисти сортове в района на Тибетското плато вероятно са смесени производни на култивирания ечемик.
Какво означава всичко това? Д-р Листър обобщава: „Ечемикът е изключително издръжлива култура, способна да расте в региони, където други култури не оцеляват, затова е и особено важен за такива условия. Разбирането на разпространението на култивираните сортове ечемик в праисторически времена и различните фактори, оказали влияние за установяването му в различни региони на Евразия, ще допринесе за разбиранията ни за климатичните промени, както и за настоящите и бъдещите ефекти, които ще оказва върху развитието на селскостопанските дейности“.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар