През 2016 година археолози откриха какви разкошни водни паркове и градини е имало преди 2000 години в Петра, Йордания, независимо от факта, че градът се намира насред суровите условия на пустинята. Оказва се, всъщност, че древните „архитекти“ в Китай са се справяли още по-добре с изграждането на иригационни системи, носещи вода и зеленина насред пустошта. Още повече, че става въпрос за един от най-сухите райони в света – безводният ад на пустинята Такламакан. Според неотдавнашно проучване, невероятното начинание е предприето някъде около IV век и вероятно е повлияно от техники, пренесени от пътешествениците по Пътя на коприната.
Във фокуса на изследователите попада областта Mohuchahangoukou или MGK, която е едно място с много суров и сух климат. Това е пустош, разположена в безплодните подножия на севрозападния Китайски планински масив Тяншан. Бележи северната граница на обширната и прочута с нечовешките си условия пустиня Такламакан. Регионът е исторически свързан с Пътя на коприната (и по-ранните търговски пътища), чрез който Китай е осъществявал контактите си със земите на Запад. Регионът е характерен с каменистата си почва.
Все пак, учени от Вашингтонския университет успяват да забележат сред на пръв поглед пустинния пейзаж следи от малки язовири, цистерни и напоителни канали, снабдявали вероятно парцели земеделски площи – и всичко това в естествената неблагоприятна за земеделия обстановка на MGK. Първоначално изследователите забелязват структурите, подобни на покривало, изпъстрено с кръпки, от снимки, направени с дрон, летящ на 30-тина метра над повърхността. Предварителните им оценки ги карат да проведат физически разкопки на терен. Чрез тях те потвърждават хипотезата си, че са попаднали на останките от древна напоителна система, която е позволявала на хората да отглеждат земеделски култури в един от най-сухите региони в света.
Предположенията, кои са архитектите на напоителната система, се фокусират към местни скотовъди, които чрез отглеждането на селскостопански култури са допълвали източниците си на храна – както за себе си, така и за животните, които са отглеждали. Юки Ли, докторант в катедрата по антропология във Вашингтонския университет и човекът, открил древната напоителна система, обяснява: „Изследванията, посветени на обмяната на земеделски култури, случила се чрез Пътя на коприната, трябва да се развиват в посока не само изследване на самите култури; необходимо е да се обърне внимание и на технологичния обмен – като иригационните системи, например – които са дали възможността на древните „агропасторалисти“ да разнообразят икономическите си източници. През последните години все повече археолози започват да осъзнават, че голяма част от т.нар. номадски / пасторални общности в древна Централна Азия, освен с отглеждането на животни, са се занимавали и със земеделие. Смятаме, че е по-правилно да ги наричаме агропасторалисти, защото присъствието на аграрен елемент в икономиките им е било норма, а не спорадично явление“.
В този аспект, учените смятат, че мястото е било използвано за отглеждане на земеделски култури като просо, ечемик, пшеница и вероятно – грозде. Мащабите на тази земеделска практика стават още по-значими, като се вземе под внимание фактът, че регионът получава средно около 6,6 см валежи годишно, което е около една пета от количеството вода, необходимо за отглеждане дори на устойчивите на суша сортове пшеница и просо. Казано по-просто, MGK е място, на което виждаме останките на скромна по площ, но много ефективна напоителна система, използваща местни водоизточници със сезонен характер – водите от сезонното топене на снеговете и редките, незначителни по количества дъждове.
Любопитното е, че няколко учени са на мнение, че повечето по-важни иригационни технологии са донесени в района от войските на династия Хан (206 г. пр.н.е. - 220 г). Новото откритие поражда и нови дебати сред академичните общности, по отношение на малките напоителни системи, използвани от местните жители в региона. Според Ли, подобни техники за напояване и маломерни иригационни структури са открити в Туркменистан (датиращи от около 3000 г. пр.н.е.) и в Иран (датират от около 5000 г. пр.н.е.). Земеделската общност, развила се в края на бронзовата епоха в Уади Файнан, също е използвала подобна система за напояване, изградена от канали, формирани чрез поставянето на камъни, доставящи водата в малки резервоари и разпределящи я към също очертани чрез камъни земеделски парцели.
От друга страна, иригационните системи от времето на династията Хан, използвани в района на провинция Синдзян (наричат се тунтян), използват както по-широки, така и по-дълбоки канали, чрез които е можело да се покриват площи от над 50 000 декара. За сравнение, системата за напояване в MGK е с много по-малки възможности и е осигурявала вода за седем земеделски парцела с площ около 2000 декара. Продължавайки със статистиката, учените са изчислили, че древните архитекти са положили огромни усилия - за да създадат система от типа тунтян за напояването на 10 000 декара, е трябвало да изкопаят и пренесат около 1,5 милиона кубични метра земни маси. В своя мащаб обаче, напоителната система в MGK е съвсем по силите за изграждане от малка общност земеделски стопани, които е трябвало да разчитат на оскъдните водни ресурси.
По същество, изследването стига до заключение, че е напълно във възможностите на общност от „агропасторали“, населявали този участък от Пътя на коприната, да са получили вдъхновение от по-стари примери на иригационни системи, разпространени в Централна Азия, а не само в Китай от времето на династията Хан. Юки Ли казва в заключение: „Напоителната система в MGK4 предполага, че макар династията Хан да е източник на технологиите за сложните напоителни системи в провинция Синдзян, това не е заменител на по-ранните технологии за напояване, използвани в района. Вместо това, старите системи са използвани по времето, а и след края на династията Хан. Предполагаме, че това се дължи на добре адаптираните методи за напояване, които предлага този тип система, която се е нагодила към екологичните и социални условия, в които живеят местните агропасторални общности.
В светлината на резултатите от последните изследвания, касаещи обмена на земеделски култури, възможно е технологичното „ноу-хау“ за напояването в този регион, да води корените си от по-ранни традиции, зародили се в Западна Централна Азия. Като основна технология, от която е зависел живота на местните общности, напояването вероятно е разпространено по територията на Синдзян, пристигайки по Втрешноазиатския планински коридор, откъдето в праисторически времена са пренесени и някои от основните земеделски култури“.
0 коментара:
Публикуване на коментар