7.8.17

В началото на август 1967 година излиза първият албум на легендите Pink Floyd. Странното име на плочата „The Piper at the Gates of a Down” е много трудно да се преведе на български (вероятно би звучало като „Гайдарят пред портите на зората“). Целият албум се дължи на Сид Барет – основателят и към онзи момент лидер на групата. Заглавието той взема от любимата си книга – приказната шотландска повест на писателя Кенет Греъм „Вятърът във върбите“.

Pink Floyd записват албума си в студиото Abbey Road, където по същото време The Beatles работят над „Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band“. И двата албума в последствие стават ключови в историята на музиката. И ако за „ливърпулската четворка“ това е преломен албум, то албумът на Pink Floyd е началната точка, от която започва възхода на групата.


Сид Барет напуска групата още през 1968 година. Злоупотребата с наркотици необратимо поврежда психиката му. Останалите членове на групата – Роджър Уотърс, Ник Мейсън и Ричард Райт, все пак хранят някаква надежда, че Сид ще продължи да пише поне песните им, без да участва в концертите, по време на които той просто се държи неадекватно. Плановете обаче не се осъществяват. Добрата новина е, че по това време към групата се присъединява китаристът Дейвид Гилмор.


Написаните от Барет два първи албума и до днес са смятани за едни от най-добрите в дискографията на групата.

The Piper at the Gates of Dawn (1967)
Първият албум включва 11 композиции. На 5 август е готов моно записът (стереото се появява месец по-късно). Два дни по-късно албумът е пуснат в продажба и през следващите седмици се изкачва до шесто място в британските класации. Парчетата в него носят не по-малко мистични наименования Astronomy Domine, Interstellar Overdrive и небезизвестната Take Up Thy Stethoscope and Walk (единствената композиция в албума, която е дело на Роджър Уотърс). Космическо-митологичната тематика още с дебюта, става запазената марка на музиката на Pink Floyd. И това отново се дължи на влиянието на Сид Барет – звукът, който като че ли идва от „далечни галактики“.

Албумът напълно отговаря на стила „психеделичен рок“ - от звученето на композициите в него, до обложката, на която снимката на музикантите от групата е изпълнена като цветна картина от калейдоскоп.



Wish You Were Here (1975)
Деветият по ред албум на групата излиза през 1975 година. Излиза в момент, в който Pink Floyd са в пика на популярността си. Може би това е най-трогателният, меланхоличен и личен албум, ако не в цялата история на рока, то поне в творчеството на групата. Посветен е отново на Сид Барет, който вече е загубил окончателно връзка с бившите си колеги, а и със света изобщо.
Албумът включва пет композиции, обединени от темата за отчуждението и носталгията по миналото. Едноименната композиция „Wish You Where Here” e обръщение към Барет, който неясно как се появява в студиото, точно докато музикантите записват парчето. Бившите му колеги едва го познават. След като чува композицията, Барет завинаги се оттегля от света – до края на дните си през 2006 година живее в уединение в дома на майка си.

Албумът започва с осем минутна инструментална прелюдия, която преминава в песента „Shine On You Crazy Diamond – парче, едновременно посветено на Сид Барет - „пророкът, мъченикът, непознатият и легендата“, както и на всички гениални хора, които подобно на него не успяват да се справят с понасянето на реалния свят. Благодарение на старанията на Гилмор и Райт звученето на групата вече е много по-задълбочено и многопластово, като все пак успява да запази целостта на характерния за групата стил.



The Dark Side of the Moon (1973)
С появата си албумът е признат за най-доброто от творчеството на Pink Floyd. Оглавява световните класации и става най-продаваният (50 милиона копия. Само „Трилър“ на Майкъл Джексън може да се похвали с повече продадени копия).
„The Dark Side of the Moon“ събира в себе си всичко, което е изнамерено и ще бъде тепърва развивано от групата – както в технически, така и в концептуален аспект. Идеята на албума – разказ за това, как животът унищожава човека; как стресът , страховете, парите, старостта и безкрайните притеснения, сполетели самият Роджър Уотърс като рок-идол, водят до безумието.
Завършващият щрих за цялото това усещане за безнадеждност е вплетен в обложката на плочата – светлината, която се пречупва в призмата и се разлага на спектъра на дъгата. Дъга, която обаче не е съвсем „правилната“ - липсва индиговото синьо (нормалното разлагане на бяла светлина дава в резултат седем цвят, които макар и без да са с отчетливи граници, включват червено, оранжево, жълто, зелено, синьо, индигово синьо и виолетово). На обратната страна е показан същият ефект, но в обратен вариант – събирането на цветовете на дъгата в бяла светлина, нещо, което в природата не се случва.


The Wall (1979)
Единадесетият албум на групата се превръща в истинска изповед на Уотърс. Албумът не е просто концептуален, а е цяла рок опера, която по-късно се превръща и в едноименен филм на Алън Паркър. „Стената“ разказва за момчето Пинк, което не може да се освободи от майчината опека, ненавижда училището, където вместо знания му налагат безкрайни унижения. И единственият изход от тази ситуация е да издигнеш около себе си невидимата стена на отчуждението. Но поискаш ли да рушиш тази стена, ще се натъкнеш на стените на околните. Лидерът на групата буквално залива слушателите с буря от емоции, шумове и звуци.

От ранната психеделична музика, с която Pink Floyd започват пред повече от десет години, вече не е останала никаква следа. „The Wall“ е класически прогресив рок – тежък, сложен, изграден от съчетаването на много жанрове – от джаз, до фолк.


След записа на албума, групата на практика се разпада. След излизането на „The Wall“ Ричард Райт напуска Pink Floyd. В по-ново време Роджър Уотърс успява от време на време да събере заедно бившите членове за няколко концерта. През 2006 година почива Сид Барет, а две години по-късно и Ричард Райт.

0 коментара:

Публикуване на коментар