30 юли 2017 г.

В самия край на II и началото на I век пр.н.е. започват миграциите на германските и келтски племена от териториите в северната част на Европа в посока юг и запад. Основната маса на търсещите нови, по-добри места за обитание, е съставена от племената на амброните, тевтоните, кимврите, тигурините и хелветите. По-късно към тях се присъединяват и няколко други келтски (или както по-често се наричат – галски) племена. Според някои данни, общият брой на преселващите се достига до 700 000 души, от които 300 000 са воини. 

Племената не се движат в компактна маса, а на отряди с различна численост, избирайки паралелни маршрути. В Рим новината, че варварски племена се движат в посока Италия предизвиква паника – римляните веднага приемат германите като потенциална заплаха за държавата си, защото скоро става ясно, че римските поселения, попаднали на пътя на мигриращите германи и населените места по границата са подлагани на безпощадни разграбвания и терор.

През 107 година пр.н.е., след като преди това на няколко пъти войските на тевтоните влизат в кратки схватки с отрядите на Гней Папирий Карбон и Марк Юний Силан, армията на Луций Касий Лонгин на практика е избита до крак в сражение с тигурините. Малцината оцелели римски войници са пленени и отведени в робство. Германските успехи провокират избухването на въстание в Трансалпийска Галия. Бунтът е потушен, но прекратените размирици се обръщат в катастрофална за Рим кампания – наказателната акция, в която се предполага, че легионите под командването на Гней Малий Максим и Квинт Сервилий Цепион, би следвало да действат заедно, на практика не се осъществява, заради личната неприязън между двамата пълководци. 


Експедицията, която тече през 105 г. пр.н.е., завършва с пълен разгром на римляните край Аравзио. Вместо да се обединят двете римски армии, остават разединени и никой от двамата пълководци не се отзовава на помощ на другия. Превзети са и двата им лагера, а в клането загиват над 80 000 римски легионери и 40 000 съюзнически воини. Италия оцелява само заради това, че германите след победата си се отправят на запад към Испания. 

Рим е в пълна паника. Огромните загуби в жива сила, които републиката понася заради дебелоглавието и гордостта на Гней Максим и Квинт Цепион (най-вече заради надменността на втория), изправят Вечния град почти на ръба на оцеляването. В същото време Рим води война в Северна Африка с владетеля Югурта. Армиите му обаче са обезкървени, както заради понесените загуби на бойното поле, така и заради строгите изисквания, на които трябва да отговаря един римлянин, за да се запише в легионите.

Тогава на сцената на политическия живот изгрява звездата на Гай Марий. През 107 г. пр.н.е. Гай Марий с подкрепата на сенаторите от конническото съсловие е избран за първи консул и му е възложено да довърши военната кампания срещу Югурта в Северна Африка. Победата му над Югурта му спечелва огромната популярност сред гражданите на Древен Рим, макар формално погледнато, заслугите му за победата да не са толкова големи, колкото му ги приписват. Обратът във военните действия започва още по времето, когато кампанията се води от Цецилий Метел, а самото пленяване на Югурта става след смела и “солова” акция на Луций Корнелий Сула, който по това време е пръв легат на Марий.

И въпреки успеха на юг, Рим все още живее под заплахата от нахлуването на германските племена. Армиите на Вечния град просто не му достигат, за да може да се противопостави при евентуалното навлизане на германите на Италийския полуостров.
До този момент, римски войник не можел да стане всеки, който пожелае. Трябвало да отговаря на строги изисквания: да принадлежи поне към петата цензорска класа; да притежава имот, чиято цена е поне 3000 сестерции и да е в състояние сам да осигури въоръжението си, както и изхранването си за един военен сезон (една военна кампания обикновено продължавала шест месеца - от март до октомври).

До този момент Рим на практика не поддържа постоянна армия. Изправен пред недостига на воини обаче, Сенатът е принуден да се съгласи с предложената от Марий реформа и републиката започва да набира воини за легионите си сред всички прослойки на обществото. Така се стига до момента, в който поелите на запад през 107 г. пр.н.е. германски племена  и кимврите установяват, че местните келтибери и белги, които владеят земите по пътя им към Иберийския полуостров не са склонни да ги приемат на своя територия. Тевтоните и кимврите решават, че трябва просто да се върнат обратно и да опитат късмета си в земите, които Рим е подчинил и управлява.

След поредицата от разгромни победи, които печелят, варварите се сдобиват със славата на непобедими воини. Затова Гай Марий решава, че основната му задача е първо да развее този мит. През 102 година пр.н.е. римският пълководец много трезво преценява съотношението на силите и просто разполага легионите си в укрепен лагер в хълмистата местност, където река Изер се влива в Рона. Легионерите му тренират и очакват нападението на тевтоните. Вождът Тевтобод така и не успява да предизвика римляните на открито сражение, затова предприема атака на лагера им, но след три дни неуспешни боеве е принуден да отстъпи. Победата повдига духа на римските легионери. След няколко дни на надлъгване с тевтоните, римляните се изправят срещу тях в открито сражение при Аква Секстий. И печелят тази важна битка, с което е ликвидирана заплахата за Рим от един от основните врагове – тевтоните.


Но остава да бъде разгромен другият голям противник – кимврите. Затова на следващата, 101 г. пр.н.е. Гай Марий обединява силите си с Квинт Лутаций Катул и заедно пресрещат кимврите в битката при Верцела. Сражението се провежда на 30 юли 101 г. пр.н.е. и завършва с пълният разгром на кимврите, които престават да съществуват като племенен съюз.

По сведенията, които ни е оставил Плутарх, 32-хилядната армия на Гай Марий и 20-те хиляди легионери под командването на Квинт Лутаций Катул срещат край Верчели в Цизалпийска Галия - северна Италия, около 180-200-хилядната армия на кимврите. Кимврийският предводител Боиорикс разполага с поне 15 000 конници. Гай Марий изчаква с началото на сблъсъка. Сражението започва около обед, за да може слънцето да блести в очите на кимврите и да ги принуди да държат щитовете си високо. Ливий пише, че преди битката Марий и Катул извършват жертвоприношение на бик, като обещават при победа, да поднесат на Марс и Юпитер още 100 породисти животни. В боя загиват двамата вождове на кимврите – Боиорикс и Лугиус.


Римските легиони успяват да притиснат многократно превъзхождащия ги противник и да накарат кимврите да търсят спасение зад слабите укрепления на собствения си лагер. Плутарх разказва, че в този ден 120 хиляди кимври паднали убити, а 60 хиляди били взети в плен. Римските легиони дали само 1000 жертви. 

След разгрома и на този враг Рим вече може да смята, че заплахата от северните племена е ликвидирана. Гай Марий е обявен от Сената и народа за „Трети основател на Рим“ (след Ромул и Марк Фурий Камил). От плячката Марий подарява на града два храма - един на Хонос (бог на честта в римския пантеон) и един на Виртус (спътницата на Марс, богинята Добродетел, която вдъхновява войните в битка). Катул също строи храм, който демонстративно посвещава на Фортуна - богинята на щастието.

Политическите последици от победата при Верцела са не по-малко важни от чисто военните резултати. Започналото противопоставяне между Гай Марий и най-близкият му легат Луций Корнелий Сула, се задълбочава, което на по-късен етап ще доведе до гражданска война в Републиката.
За да награди воините на съюзническите племена, взели участие в похода му, Марий им предоставя римско гражданство, при това го прави без предварително да се допита до Сената. Когато сенаторите възроптават срещу решението му, пълководецът им отвръща, че в разгара на битката не можел да различи гласовете на римляните, от тези на съюзниците им и на закона. Затова и приел, че всички легиони от италийци са Римски легиони.


Гай Марий е единствения в историята на Римската република избиран седем пъти за консул. Но с решението си през главата на сенаторите да даде римско гражданство на съюзниците от италийските градове, Марий създава още един прецедент – който няма да е последен – става първият военачалник, наложил мнението си над Сената и действал в тотално противоречие със законите и традициите на републиката. По подобен начин през 88 г. пр.н.е. Сула, потъпквайки  върховенството на Сената и традициите, влиза с войските си във Вечния град и принуждава сенаторите да го провъзгласят за диктатор. След още 39 години, друг голям пълководец пренебрегва заповедите на Сената да разпусне легионите си – Гай Юлий Цезар с верния си единствен легион прекосява граничната река Рубикон и за пореден (но този път – последен) път в историята на Римската република избухва гражданска война.

0 коментара:

Публикуване на коментар