15.6.17

На тази дата (по нов стил се отбелязва на 23 юни) преди 628 години на Косово поле се провежда сражение, което е от особена важност, но малко изучавано в наши дни. Сблъсъкът между сръбските и турските войски оказва съществено влияние върху историята и развитието на югоизточна Европа.

В центъра на Сърбия, на около 150 километра от Белград, се намира комплекс от тухлени здания. Малка, старинна църка, по своему красива с непретенциозната си древна величавост. До нея – няколко стопански постройки, издигащи се до “по-модерната” сграда на монашеската обител и останките от стара крепостна стена. Това е Раваница – един от манастирите, принадлежащ на Сръбската православна църква. Формално той се води “паметник на културата с изключителна важност”. Определени чиновници са задължени да се грижат за поддръжката му, има ги вездесъщите туристически каси и билети, и разбира се – изморените екскурзоводи. Но полагащото му се място Раваница заема не в документите или в туристическите гидове, а в самосъзнанието на милионите сърби.

Преданието гласи, че именно от тук, от тази малка старинна църква, ще започне възраждането на Сърбия като велика държава, доминираща в югоизточната част на Европа. Това предание черпи силите си от събитията, разиграли се на 15 юни 1389 година, известни днес като битката на Косово поле. Това не е сред най-изучаваните сражения в нашите училища, въпреки че и ние имаме косвено участие в него. Но познаването на последиците от тази битка е абсолютно наложително, за да се разбере, защо Балканите са смятани в Европа за “буре с динамит”.

Когато се говори за събития, случили се преди повече от 600 години, няма как да се твърди, че всичко се е случило точно така, т.е. – всичко е точно такова от тази буква, до тази и от тази цифра до тази. За всичките изминали години информацията малко или много се изкривява, случилото се се обвива в митове и легенди, а някои от документалните свидетелства и артефакти изчезват. Но ако се събере всичко, което е известно за Косовската битка, заедно с легендите, ще се получи вероятно сценарий за много успешен филм. Сюжетът на този филм е натоварен с такова количество удивителни детайли и неочаквани превратности, че за създаването му може да претендира единствено най-големият драматург – живота.

В края на XIV век Европа се намира на важен за бъдещето й развитие етап – завършва епохата на средновековието, назрява зората на Ренесанса. Но, както и много пъти преди това, континентът си остава врящ котел от противоречия и постоянни войни. Всичко наподобява неспирните битки на риби-бойци, воюващи в своя аквариум. Рибите се хапят една друга, омаломощават се взаимно, докато в техния затворен малък свят не се появи нов по-голям и силен хищник – як, гладен и в разцвета на силите си.
През описваната епоха ролята на такъв хищник се пада на Османската империя. Турция се развива много динамично, разширявайки владенията си подобно на мастилено петно върху картата. Величието на Византия вече е в архивите, а османските еничари победоносно маршируват към Европа, движейки се по най-краткия път – през Балканите. Тук на техния път застават малките южнославянски държавици.

Османската експанзия се води от султан Мурад I “Богоподобни”. Именно по негово време турците престават да бъдат просто “една от ислямските държави” и се превръщат в Османската империя. Те вече са покорили редица балкански държави, смазвайки ги на бойното поле. Много от по-малките държавни образования са принудени да станат васали на османците. При това, султанът провежда политика на тотална “турцизация” на завладените територии, които биват заселвани с османлии, а сред местното население бива силово насаждан исляма.

Ситуацията в земите на сърбите се усложнява и към онзи момент напомня на случилото се по-рано далеч на изток – завладяването на руските княжества от монголо-татарите. По подобен на руските княжества начин, Сръбското царство функционира като сбор от редица малки образувания, заети постоянно с интриги и раздори помежду си, които при това са почти лишени от възможността да отразят нападението на мощния противник. Използвайки тези противоречия, турците успяват да подчинят почти целите Балкани. Остава да овладеят територията на централна Сърбия, която се управлява от княз Лазар Хребелянович. Турците подготвят огромна “завоевателна групировка”, срещу която сърбите, дори въоръжавайки “всеки, който може да носи оръжие”, могат да изправят далеч по-малобройна войска. Европейските държави, макар и да разбират опасността от нахлуването на Османската империя, не оказват съществена помощ на сърбите. Първо, защото сръбските земи са “на православните”, а по онова време съществуват редица съществени противоречия между католическия и православния свят. Второ, големите европейски страни са заети с любимата си “игра” – да воюват всеки срещу когото му попадне. На помощ на сърбите пристига единствено малък отряд рицари от Ордена на свети Йоан (хоспиталиерите, както са по-известни) и босненският крал Твърдко I, който праща отряд, начело с войводата Владко Вукович.

Като резултат, през лятото на 1389 година армията на султан Мурад I достига до Косово поле – място, на което се пресичат важни пътища и от където се отварят перспективи за настъпления в различни посоки. Срещу турците се изправя събраната с огромни усилия войска на сърбите и Босненското кралство.

Историците оценяват различно силите на турската армия, но е прието, че са наброявали повече от 30 000 души. Начело на армията са самият султан Мурад, синовете му Баязид и Якуб, както и много от висшите военачалници на империята.
Сръбската армия е по-малка – не е ясно точно колко, но се говори за численост от около 20 000 души, а на места се споменава, че сърбите са два пъти по-малко от врага си. Войските се водят от княз Лазар Хребелянович и зет му княз Вук Бранкович.

Качественият състав на армиите също не е равен. Турците разполагат с опитни и дисциплинирани войници, а ядрото на армията им е “машината за победи” – еничарският корпус. Цялата армия се подчинява на единно и силно централно командване. В същото време сръбските феодали командват всеки своите сили, което донякъде затруднява координацията им. Няколко от сръбските феодали изобщо не откликват на призива на княз Лазар и не се явяват на бойното поле.

Важна за сърбите е и самата дата на сражението. На 15 юни се отбелязва Видовден (деня на свети Вит) – главният за Сърбия национален празник. В утрото преди битката сръбската войска приема светото причастие на общ молебен пред малката църква наблизо. Тази църква съществува и до днес. След причастието сърбите се строяват в боен ред.

Княз Лазар Хребелянович
Данните за хода на битката са противоречиви. Известно е, че първи в атака тръгват именно сърбите, макар да отстъпват в числеността си. Вероятно тежката сръбска кавалерия е разчитала с таранен удар да се вреже в строя на османлиите. Това обаче се случва само на левия фланг. Центърът, който се командва от княз Лазар не успява да пробие, макар че донякъде успява да изтласка назад турската отбранителна линия. Десният фланг на сърбите под командването на княз Вук Бранкович не само, че не пробива през турските редици, но бива и контраатакуван. Османските войски започват да изтласкват десния фланг на сърбите, за да се доберат до основните им сили. На левия фланг, където сръбската конница има успех в началото, турците също преминават в контра атака. Инициативата започва да преминава на страната на султан Мурад.

После обаче се случва нещо, което се трактува по различни начини. Войските на княз Вук Бранкович излизат от битката, оголвайки фланга на сръбската армия. Част от историците смятат, че по този начин Бранкович се опитва да спаси остатъците от своите отряди за да ги прегрупира в защита на собственото си княжество. Други са уверени, че князът е принуден да отстъпи заради огромните загуби, които понася. Но сред народа веднага се поражда съмнението, че Бранкович нарочно оттегля войската си, извършвайки по този начин предателство спрямо тъста си – княз Лазар. Надеждите за победа се изпаряват. Сърбите продължават да отблъскват атаките на турците, но постепенно се оттеглят и напускат боя.

Формално победата на Косово поле принадлежи на турците. Но за победител по онова време се смята онзи, който спечели бойното поле. След тази битка и двете армии буквално няма с какво да останат на мястото на сражението, за да претендират за победата.
Сърбите губят от значително превъзхождащ ги противник, но се сражават отчаяно и загубите сред враговете им също са огромни. Фактически османската армия не може повече да продължава бойните действия. Веднага след края на битката турците с бърз марш оттеглят войските си на изток. Загубите и на двете страни в сражението са толкова големи, че известно време след битката все още не е ясно кой е победил. Въпросът, всъщност, и до днес е дискусионен.

Милош Обилич
Всичко това обаче вече не е от значение за командващите на двете вражески армии. И султан Мурад I “Богоподбни”, и княз Лазар Хребелянович загиват в битката. Убийството и на двамата се превръща не просто в епизод от сражението – обстоятелствата около смъртта им са дали повод за много легенди.

Турските хроники съобщават, че Мурад е убит от сръбски воин, който се преструвал на мъртъв, а когато султанът се оказва близо до него, скочил и го убил. Но сърбите дават друга версия и още подробности. Смята се, че Мурад е убит от княз Милош Обилич – брат на жената на княз Лазар. Още преди битката той се предава на турците, за да бъде отведен при султана. Не е ясно как сръбският пленник се оказва с оръжие, но още когато е доведен пред Мурад, Обилич се хвърля върху него и успява да го убие, преди самият той да бъде посечен от охраната.
Има и предание, според което Обилич е глава на някакъв си “Орден на свети Георги”, целта на който е убийството на насаждащия активно исляма султан Мурад. Ако това е вярно, то следва, че този е единственият в историята православен воински орден. Но по-скоро всичко е само легенда и подобна организация не е съществувала.

Не се знае също така, дали по време на битката княз Лазар е знаел за смъртта на Мурад. Но в самия край на сражението князът попада в плен. Съобщава се, че той, заедно с коня си, попада в скрита яма-капан. След битката турците екзекутират всички пленени знатни сърби. Командващият сърбите княз Лазар Хребелянович и убиецът на Мурад – Милош Обилич, са обезглавени.

Турската армия отстъпва, сръбските княжества запазват своята независимост. Но не за дълго – сръбските загуби на Косово поле са много съществени. Ако Османската империя може веднага да събере нови големи сили, сърбите нямат резерви, с които да дадат решителен отпор. Съвсем скоро след Косовската битка сърбите са покорени, наследникът на княз Лазар - синът му, княз Стефан Лазаревич се принзава за васал на османлиите, а турската армия продължава марша си на запад и достига до Виена.

И все пак, случилото се на Косово поле променя хода на османската експанзия. След гибелта на Мурад, още на бойното поле, командването и империята са поети от сина му Баязид. След като научава за смъртта на баща си, Баязид нарежда веднага да бъде убит и брат му Якуб, преди той да научи и на свой ред да заповяда същото. Такива са порядките сред царската династия в Османската империя - наследникът трябва да бъде само един. Така Баязид остава единствен претендент за трона и когато турските войски отстъпват под негово командване, той де факто е вече султан на Османската империя.

Баязид е много добър пълководец. Гениалността му във военното дело му донася прозвището Йълдъръм – Баязид Светкавицата. За нас, българите, това име е много добре познато, защото именно "Светкавицата" покорява последните останки от държавата ни, след като разгромява войските на цар Иван Шишман. Във вътрешната си политика обаче Баязид коренно променя онова, което е вършел баща му. Превзетите територии са поверени за управление от местни големци, а насилствената асимилация на практика е прекратена.

В същото време, Косовската битка, която лишава сърбите от войска, повдига националния дух и самосъзнанието на народа. Всичко това позволява на сърбите да съхранят националната си идентичност по време на тристагодишното турско робство, както и да запазят православната си вяра в по-голямата си част. За разлика от съседите им албанци, например, които масово приемат исляма.

Има всички основания да се смята, че една категорична победа на Косово поле би ускорила покоряването на Балканите от османците. Но смъртта на Мурад, заедно с последвалите боричкания във Високата порта, както и отчаяната съпротива, оказвана от южните славяни, им позволяват да съхранят народността и религията си. И  да не забравяме, че именно ние на Балканите поемаме основния удар на турците срещу централна Европа – факт, който доста често в западната част на континента бива подминаван с незаслужена лекота.

Днес, 628 години след битката, Косово поле, някога намиращо се в центъра на сръбските земи, частично се намира в република Косово. Сърбия обаче не е признала официално съществуването на република Косово, а това, че защитаваната някога с цената на такива огромни жертви от страна на сърбите територия, днес се намира в чужда държава, се смята от съседите ни на запад за огромна несправедливост. Самата Косовска битка и до днес играе важна роля в културната и историческа традиция на Сърбия.

И да се върнем на манастира Раваница. По ирония на съдбата манастирът е свързан с всички по-важни събития в сръбската история. Не веднъж завоеватели са го разрушавали, а сърбите, след като успявали отново да се сдобият с независимост, са го възстановявали.
Най-важното обаче е, че в Раваница се пазят мощите на княз Лазар Хребелянович, предводителят на сръбските войски в битката на Косово поле. След сражението сърбите успяват да вземат тялото на своя водач, който впоследствие е и канонизиран за светец. Само отсечената глава на княза е отнесена в Турция и молбите на сърбите, да им бъде предадена за погребение са категорично отхвърлени.
Според едно предание, когато главата на княз Лазар бъде донесена при тялото му в Раваница, ще започне възраждането на Велика Сърбия. И това ще върне отново славата на страната, която с отчаяната си съпротива храбрите и горди сърби извоюват на Косово поле.

0 коментара:

Публикуване на коментар