Каменните "кухненски ножове" са дали мощен тласък на човешката еволюция

Реконструкция на външния вид на Homo habilis (сръчния човек), боравещ с примитивни оръдия на труда

Умението бързо да се приготвя храната е един от важните фактори, дал тласък на човешката еволюция. По този начин нашите предци са получи възможността да преминат от растителна храна, която може да се употребява в необработен вид, към “готвената” – тоест, към печеното месо. Хранителните вещества в обработеното месо стават по-достъпни за усвояване, а това означава повече енергия, която е достъпна за разходване. Следствие от този по-богат енергиен запас е развитието на мозъка и висшата нервна дейност. Онези примати, които не са усвоили това умение, така и си остават неразвити, макар и умни, но на ниво маймуни. Пример за това са съвременните шимпанзета: те може и да успеят да уловят някаква животинка, но месната храна не е основна в менюто им. От друга страна, наскоро се появиха данни от изследвания, които потвърждават, че шимпанзетата не само предпочитат “готвената” храна пред суровата, но осъзнават и процеса на приготвянето им и са готови да проявят търпение, за да я опитат.

Съществува обаче една подробност: първите случаи на приготвяне на храна датират още отпреди 1 милион години; масовото умение да се приготвя храна се наблюдава отпреди около 500 000 години, а нашите далечни предци са започнали да консумират редовно месо много по-рано – преди около 2,5 милиона години. Получава се, че са го ядели без да го обработват? За храносмилателната система е по-трудно да обработи суровото месо, отколкото печеното или вареното. Разсъждавайки по този начин, забравяме нещо важно – приготвянето на храната не е само да я опечем или сварим, но освен това може (и е необходимо) да я нарежем, да я надробим на по-малки късове по някакъв начин. Според изследователи от Харвард, нашите предци са правили точно това, преди да се научат да използват огъня.



Катрин Зинк и Даниъл Либерман обръщат внимание на това, че представители на вида Homo са започнали да употребяват месо за храна по същото време, по което са се научили да използват каменни оръдия на труда. Със заострени камъни са можели да стрият корените и грудките на растения до пюрирана маса, а месото – да бъде разрязано на парчета. Но дали подобни манипулации с храната са по-изгодни от енергетична гледна точка? За да разберат това, няколко доброволеца са поканени да участват в лабораторен експеримент. Поставена им е задача да сдъвчат парче козе месо (избрано е козето, защото месото на съвременните крави е твърде “меко” вследствие на дългогодишната селекция); за да замерят точно мускулните усилия, прилагани в изпълнението на тази задача, към лицата на доброволците са закрепени специални електроди. В статия за списание Nature авторите на изследването пишат, че никой от участвалите в експеримента не успява напълно да сдъвче суровото козе месо и парчето месо така и си остава просто парче месо. Разбира се, ако се положат по-големи усилия, то и успехът може да бъде постигнат, но енергетично погледнато такава храна, която трябва да се дъвче много дълго време, не е изгодна. Същото отчасти е вярно и за влакнестите растителни грудки (макар че те по-лесно се дъвчат – не са толкова еластични, колкото мускулните влакна).

В ляво - австралопитек, един от вероятните предци на човек. В дясно - Homo sapiens

За да разберем точният мащаб на проблема, е достатъчно да си представим, че разполагаме с убито животно, но нямаме под ръка нож – да си откъснем парчета месо можем само с голи ръце или със зъби (не забравяйте, че през онези далечни времена месото е било изключително дивечово, а то е много по-жилаво от месото на опитомените животни). Каменните режещи оръдия на труда е трябвало да улеснят и опростят живота. С тяхна помощ месото се реже много по-лесно на малки късове, които лесно се сдъвкват, без да изискват много време, докато могат да бъдат погълнати. За сравнение, на доброволците дават храна (освен козето месо са предоставяни няколко вида зеленчукови корени), приготвена по “праисторически” начин – нарязана с остър камък, ситно стрита или печена на огън. Освен това, самите късове се различават – едните са достатъчно ситно нарязани, други – по-големи, запълващи почти цялата уста.
Претриването помага при зеленчуците, а нарязаното месо значително облекчава дъвкането: според изчисленията на авторите на изследването, “нарязването” на месото намалява средно със 17% броят на движенията на челюстите, които нашите човекоподбни предци е трябвало да извършат, за да се нахранят. В абсолютни стойности това прави приблизително 2,5 милиона дъвкания по-малко всяка година.

Вследствие на всичко това, при древните представители на вида Homo, успели да се “изобретят кухненските ножове”, започва да се променя лицето: големите зъби и мощните челюсти вече не са им били толкова необходими. (Между другото, при съвременните шимпанзета най-вероятно мощните челюсти са останали, защото им се налага средно по 6 часа на ден да дъвчат храната си).

От една страна, намаляването на лицевата част прави главата по-балансирана, така че древните предтечи на човека са можели по-бързо да бягат, а от друга, позволява да се формират устните, които са можели да използват за по-богата мимика – нещо изключително важно за развитието на речта. Така че, до известна степен, способността ни да говорим се е появила като следствие от умението да режем храната си.
Някои антрополози изказват съмнения относно направените от конкретното изследване изводи. Вероятно в бъдеще ще се наложи да се разширят изследванията за кулинарната следа в човешката еволюция, разделяйки я на два етапа: развитието на човек започва с умението да реже и раздробява храната си, а едва по-късно сдобиването с умението да борави с огън е послужило за мощен тласък в развитието.