10 март 2020 г.

Няколко са местата по света, които могат да претендират за титлата “най-ветровито” кътче от планетата. Много зависи от това, какви ще са критериите, по които ще определим силата на ветровете, пише ВВС.
И все пак, ето кои са претендентите:
Остров Бароу, Австралия
Остров Бароу
На това малко островче, разположено в северозападната част на Австралия, са регистрирани едни от най-силните бризове.
На 10 април 1996 година автоматична метеорологична станция, разположена на острова, е измерила скорост на вятъра от 408 км/ч. Според Световната метеорологична организация (WMO), това е най-силният вятър измерван някога.

Силата, предизвикала този бурен рекорд, се крие в тропическата буря, наречена Оливия. Тропичните циклони са явления, които се предизвикват от завихрянето на атмосферните маси. Влажен и топъл въздух се издига над водната повърхност на океана и така създава област с ниско атмосферно налягане. Ниското налягане предизвиква движение на по-студените въздушни маси, които се придвижват в посока към екватора. Под действието на Кориолисовата сила издигащите се топли въздушни маси започват да се въртят, и в резултат на кориолисовия ефект от въртенето на Земята ветровете се отклоняват в посока обратна на екватора.
Понякога едновременно се формират по два тайфуна
Тези системи са способни да формират ураганни ветрове. Най-мощните сред тях наричаме “циклони”. Ако са се формирали над южните части на Тихия океан ги наричат “тайфуни”, а ако се формират над Атлантическия океан – “урагани”.

Циклонът Оливия може и да е силата, породила вятърът с най-висока скорост, измерен до днес, но той не е най-мощният от познатите ни циклони. За определянето на силата на един циклон по-показателен е факторът постоянна скорост на вятъра.

Според данните на WMO, шампионът по този показател е тайфунът Нанси от 1961 година. Той се формира над Тихия океан и когато се стоварва върху Япония става причина за смъртта на 170 души.
Постоянните ветрове, породени от Нанси, са със скорост от 346 км/ч, сочат данните от WMO, макар че метеоролозите днес изказват съмнения, че стойностите са преувеличени.
Торнадо край Елис Каунти, Оклахома. 4 май 2007 година
Оклахома
Въпреки това, при торнадото може да се измерят  и по-силни ветрове. Това прави средните части на САЩ потенциален участник в класацията за “най-ветровито” място на планетата.

Торнадото е въртяща се колона от въздух, която се спуска от буреносен облак към земната повърхност. Когато такъв стълб влезе в контакт с водна повърхност, говорим за воден смерч или торнадо.

Торандото е сред най-разрушителните атмосферни явления, според National Severe Storms Laboratory в Нормат, Оклахома, САЩ. Могат да възникнат на всяко място по планетата, но най-често се наблюдават на територията на САЩ, най-вече в югоизточните щати. На 27 април 2011 година, само в рамките на 24 часа в т.нар. “полоса на торнадата” са регистрирани цели 207 торнадо.

Оклахома е мястото, където е регистрирано торнадото с най-високоскоростни ветрове: с 302 км/ч са се движили въздушните вихри в торнадо, отчетено на 3 май 1999 година близо до Бридж Крийк.

Въпреки че тези бурни ветрове са сред най-разрушителните, те не продължават дълго време. На планетата ни има места, където ветровете са екстремно силни и това продължава през цялата година.
Обикновен ден сред водите на южните океани
Южните океански ширини
Огромните “пояси” от ветрове се пораждат от неравномерното загряване на земната повърхност и водните маси под въздействието на слънчевите лъчи. На ширините от 30° северно и южно от екватора духат постоянните пасати. Около 40° ширини преобладават западните ветрове, докато източните са най-честото явление на ширини около и над 60°.

Попитайте кой да е морски вълк, къде са най-бурните води, и ще получите един и същи отговор – южните океани. Не без основание са ги нарекли “ревящите 40”, “беснеещите 50” и “крещящите 60”. За разлика от северното полукълбо, западните ветрове, духащи над тези ширини в южната половина на планетата не срещат никакви препятствия по пътя си. Това им дава простор да се вихрят безспир и нерядко да достигат до скорост от над 160 км/ч.

Това си е доста ветровито място, но още малко на юг се намира континента, който преди век е признат за най-ветровития на Земята.
Катабатични ветрове в Антарктика
Антарктика
Антарктика е мястото, на което се раждат най-необикновените ветрове: катабатичните ветрове, или както ги наричат още “спускащите се от хълмовете”. Възникват като комбинация от мразовития климат и формата на континента.

“Постоянното охлаждане на повърхността – особено през месеците на антарктическата зима, когато Слънцето остава под хоризонта – води до формирането на плитък слой от студен, плътен въздух над повърхността”, обяснява Джон Кинг от British Antarctic Survey в Кеймбридж, Великобритания.  “Поради характерната куполовидна форма на Антарктическия континент, тези студени въздушни маси се спускат от по-високите точки във вътрешността към по-ниските точки на континента в крайбрежието му. Заради въртенето на Земята обаче, въздушните маси се увличат и се отклоняват наляво при спускането си”, обяснява Кинг.
"Нормален ден" на Cape Denison през 1912 година
Между февруари 1912 година и декември 1913 година учени измерват скоростта на ветровете в Cape Denison – скалист участък в Commonwealth Bay в източна Антарктика. До наши дни това място си остава най-ветровитото, разположено на морското равнище кътче на Земята.

Най-силният вятър там е измерен на 6 юли 1913 година, когато скоростта му достига 153 км/ч. По най-разпространената скала за определяне силата на ветровете – Скалата на Бофорт – средногодишните ветрове на Cape Denison се оценяват като бурни.

Ето как описва преживяното преди век ръководителят на експедицията до Cape Denison сър Дъглас Моусън: “климатът на това място представлява една целогодишна виелица; ураганните ветрове, духали в продължение на седмици, спираха само за няколко часа, колкото да си поемат въздух и да задухат отново”.
Буревестници се реят над катабатичен вятър
Комбинацията от супер силни ветрове и много ниски температури на практика превръща в непосилна задача измерването на скоростта на катабатичните ветрове.
От една страна, поривите на вятъра са способни не просто да повредят апаратурата, но и буквално да я изтръгнат от мястото, където е монтирана. Но дори и при по-слабите периоди, различните видове анемометри просто биват обледенени.

Джон Кинг обобщава: “Възможно е да се използват свръхзвукови анемометри, които нямат подвижни части и могат да бъдат затопляни. Но те не работят точно при високи скорости на вятъра, особено когато във въздуха се носят много снежинки.
Най-общо казано, да се измери скоростта на ветровете в Антарктика си остава предизвикателство”.


0 коментара:

Публикуване на коментар

Може да ви е интересно...