Експериментът е следния: човек е помолен да помогне в опит, чиято цел уж е да се изследва влиянието на болката върху паметта. Зад стена (професионален актьор влиза в ролята) непознат човек трябва да отговаря на въпросите на психолог, а неговият “помощник” е длъжен да пуска електрически ток на “разпитвания” всеки път, когато той даде неправилен отговор. Напрежението на “наказателния електрошок” всеки път се увеличава и в максимума си достига до 450 волта (разбира се, никакъв ток не се пуска - актьорът играе ролята на "наказан" с електрошок").
Вариантите на провеждане на експеримента са най-различни. В един от случаите “разпитваният” зад стената просто удря по стената, когато се чувства зле от пуснатия ток; в друг вариант от помещението се чуват виковете му и молбите да бъде прекратено “наказването” (дори се прилага и такава тактика – след поредното повишаване на напрежението на електрошока зад стената липсва реакция – настъпва “мъртва тишина). Истинският участник в експеримента – онзи, който е нает за “помощник” и трябва да включва тока – не е подлаган на никакъв натиск. Просто човек в бяла престилка го моли учтиво да продължава с прилагане на “наказанието”, без да влага никаква заплаха срещу него, напротив – от време на време го уверява, че отговорността за всичко случващо се ще я носи той като “водещ специалист”. Разбира се, не всички “доброволни помощници” довеждат нещата до край – някои изобщо отказват да продължат, когато напрежението малко или повече се повишава до значителни стойности. Но повече от половината участници продължават “мъченията” на разпитвания до самия край.
 |
| Стенли Милграм и "електрошоковото табло" от експериментите му |
Частичен отговор на този въпрос дава изследване на Патрик Хагард от Университетския колеж в Лондон и негови колеги от Свободния университет в Брюксел. В новия вариант на експеримента всички участници взаимно се виждат: доброволецът стои зад едно бюро, а водещият експеримента с “бялата престилка” седи до него (понеже водещата е жена, всички участнички също са жени). На бюрото има устройство с бутони. Едната от участничките в експеримента натиска бутон, а на другата, в зависимост от натиснатия бутон, или нищо не ѝ се случва, или – в единия вариант - ѝ отнемат някаква сума пари (пред началото на експеримента всяка от участничките получава по 20 британски лири), или – в другия случай – получава токов удар в ръката. Ролята на жертва и “онзи, който натиска копчето” се сменят, така че един и същи човек застава и от двете страни на бюрото. Ролята на изследователя се свежда до това, пряко да посочва какво трябва да се извърши (тоест, кой бутон да бъде натиснат), или преднамерено да се прави, че не наблюдава случващото се, предоставяйки по този начин свобода на действие на участниците.
Целта на това сложно упражнение е да се разбере, каква е връзката на “милграмовите” резултати с осъзнатата от човек собствена отговорност. Трудно е непосредствено да се установи усещането за лична отговорност, но все пак е възможно: известно е, че ако човек действа по собствено вътрешно убеждение, в съответствие със собствената си воля, то му се струва, че между действието и резултата от него изминава малко време.
Но ако действа не по своя воля, то субективното усещане за време между действието и резултата от него започва да се увеличава. В конкретния случай, “един миг” след натискането на бутона прозвучава и звуков сигнал. И точно субективната продължителност на този “един миг по-късно” показва, доколко участничката в експеримента смята себе си за отговорна за действието, което е предприела спрямо “колежката” си.
Авторите на разработката пишат в статия за Current Biology, че наистина наблюдават ситуация, при която изпълнението на заповед действително сваля отговорността – тоест, човекът, който я изпълнява, е склонен да смята, че “не е той”, а той просто изпълнява чуждата воля. Косвено за същото говорят и данните от енцефалограмите, защото съдейки по рисунъка на електрическите импулси в мозъка, получавайки заповед, участващият в експеримента не се замисля много над последиците от изпълнението ѝ.
Такова поведение е напълно в рамките на очакваното, но най-интересното – и вероятно, неочаквано – е, че такъв отказ от собствената воля се случва, независимо кой бутон трябва да се натисне. Тоест, без значение, дали водещата експеримента нарежда да се натисне “паричния”, или “електрошоковия” или “нулевия” бутон, винаги се наблюдава занижаване на чувството за отговорност у извършителя.
Подобен ефект може да се очаква да се проявява само в случаи, където се наблюдава морален конфликт и човек търси “да разтовари” от себе си отговорността за това, че причинява на друг болка или нещо, което самият той не желае да му бъде причинявано. Защитавайки се вътрешно от конфликта с авторитета, човек си създава морално убежище, приемайки себе си за “играчка в чужди ръце”. Но от експеримента става ясно, че индивидът е склонен да сваля отговорността от себе си, независимо от съдържанието на заповедта, която получава.
От една страна новото изследване задълбочава разбирането за резултатите от експериментите на Милграм, но от друга – няма нищо обнадеждаващо в наблюденията. Излиза, че заповед да убием или да преместим шкаф, на някакво неврологично ниво се приемат от изпълнителя на заповедта като абсолютно равностойни и без никакви различия.
Обаче трябва да се отбележи, че за да е пълна картината, в новия експеримент липсва много важен елемент – заповед да се извърши някакво добро дело. Би било много интересно да се наблюдава, какво ще се случи, ако и такова нареждане бъде включено в опита, в който по условие се “прави зло на другия”.
0 коментара:
Публикуване на коментар