1 януари 2019 г.


За пръв път официално 1 януари става начало на новата година през 45 г. пр. н.е. На този ден влиза в сила новият, реформиран от Гай Юлий Цезар календар. 

Най-древните календари се основават на лунните цикли. В повечето култури по света жреците се взирали всяка нощ в небето и когато се появява тънкият сърп на младата Луна, обявявали началото на новия месец. Отчитането на денонощията се водели по промените в лунния диск, което днес наричаме лунни фази. И това е напълно логично, защото явлението е по-лесно за наблюдение, отколкото цикличността в движението на Слънцето. От едно новолуние до следващото се получават двадесет и деветте и половина денонощия на един месец. Но за да може по-лесно да се водят „сметките с времето“, древните календарни системи обикновено редуват месеци с по 29 и 30 дни.

При древните римляни, още от времето на полулегендарния основател на Вечния град – Ромул, в календарът им цари пълен хаос. Няма никакви правила, нито по отношение на редуването на месеците, нито в отчитането на дните в тях. В един от месеците им дните били по-малко от 20, в друг – повече от 30. Древните римляни не са наясно с разликата в продължителността на слънчевата и лунната години, а в календарa им цари направо нелепост – десетте месеца на годината им продължават общо едва 304 дни. След края на десетия от месеците просто спират да отчитат дните и чакат идването на пролетта, с което започва и новата година. При това, началото на пролетта не се приема спрямо астрономични ориентири, а по това, кога времето започне да се затопля.

Казано накратко, календарът им бил не само неточен, но и много неудобен. Вторият цар на Рим, заел мястото след Ромул, Нума Помпилий, освен много други важни реформи, прави и доста за по-точния ред в календара. Нума Помпилий е сред мъжете, които се интересуват от небесните явления, затова и често сам провежда „астрономични наблюдения“. Той установява, че продължителността на лунната година е с 11 денонощия по-малка, отколкото слънчевата; т.е., в лунната година има 354 денонощия, а в слънчевата – 365. За да се съгласуват двата начина на отчитане, Нума въвежда допълнителен месец, чиято продължителност е от 22 денонощия: наричат го мерцедоний и го вмъквали в календара на всеки две години. Но старият „ромулски“ календар се състои само от 10 месеца, което го прави прекалено къс в отброяването и на месеците, и на дните. Нума Помпилий прави месеците дванадесет. 



Във времената на войнствения Ромул първият месец от годината е посветен на бога на войната Марс – това е днешният месец март. Далеч по-миролюбивият Нума Помпилий, който не се стреми към воински подвизи, цени най-вече реда и справедливостта. Затова, вместо да почита Марс, отдава предпочитанията си на Янус – богът, който според легендите променя дивашкото в живота на човек и го превръща в цивилизован. Двуликият Янус, който с едната страна на лицето си гледа назад към миналото, а с другата  - напред в бъдещето, е много по-подходящ да бъде патрон на месеца, с чието начало да започва и новата година.

Вторият месец, който Нума Помпилий добавя в календара, е посветен на етруския бог на подземното царство (т.е. – на смъртта) – Фебруус; през този най-кратък месец се поднасят жертви в памет на душите на починалите. А след това, идвал и „войнственият“ месец март. В онези далечни времена отброяването на дните било поверено на понтифика – така римляните наричат върховния жрец. Отговорност на понтифика е да определи кога да бъде вмъкнат месец мерцедоний, кога глашатаите да обявят на градския площад началото на новия месец, новата „седмица“ и на всеки един ден. На латински „калео означава „обявявам, прогласявам“ (на всеослушание). Календи пък се нарича всеки първи ден на месеца. Календите са денят, когато се извършват финансовите сделки – лихварите отпускат заеми, длъжниците се издължават. Самите сметки между страните в една сделка се записвали в специални списъци, наричани календарии. От там идва и самото название календар.

Тайните на отчитането на времето обаче си остават сред близкия кръг на жреците и най-вече на понтифика и нерядко се стига до там, че „посветените“ използват тези познания по недобронамерен начин. В тяхна власт е или да съкратят, или да удължат всеки месец, ако бъдат – да речем – финансово мотивирани да сторят това. Длъжниците винаги искат да отсрочат с още малко денят, когато трябва да платят дълговете си, а онези, които имат да вземат пари, точно обратно, искат по-скоро да си получат дължимото. Жреците обещават и на двете страни да „подредят“ нещата по най-добрия начин, но в крайна сметка изпълняват желанието на онези, които могат да платят повече.



Понтифиците имат и възможността да удължат или съкратят продължителността на годината. През първия месец – януари – в Древен Рим се избират хората, които ще управляват през следващата година. Ако понтификът реши, че му е изгодно тези, които в момента заемат изборна длъжност да управляват по-дълго, спокойно увеличава продължителността на годината. А ако нещата стоят по точно обратния начин и е по-добре някой от властниците бързо да бъде освободен – неочаквано пристигала и новата година. Така че, въпреки поправките на Нума Помпилий, в календарът отново царял хаос. Хората постоянно се бъркали в отчитането на дните и месеците, никой не знае кога точно ще бъде вмъкнат мерцедоний, а всичко това в крайна сметка се оказва, че обърква всички и всичко.

Налага се да се въведе ред в календара. И с това се заема не кой да е, а лично Гай Юлий Цезар. Всъщност, началото на новата година, т.е. времето, когато новоизбраните политически лидери встъпват в длъжност, е преместено от мартенските иди на януарските календи още през 153 г. пр.н.е. По времето, когато Цезар е назначен за понтифекс максимус (63 г. пр.н.е. и запазва тази си длъжност до смъртта му през 44 г. пр.н.е.), новата година вече отдавна започва на 1 януари, но проблемът е в това, че 1 януари се пада… когато реши понтификът.

В първите години от понтификата си Гай Юлий Цезар е прекалено зает с кампанията в Галия, за да се занимава и с хаоса, който цари в календара. Дори самият той се оказва част от проблема, защото често липсва през февруари, когато в ролята си на понтифекс трябва да обяви, ще има или няма да има „вмъкнат“ месец. През 46 г. пр.н.е., когато се завръща в Рим от Египет и получава пожизнена диктаторска власт, нещата се оказват много объркани: между сезоните и календара се е натрупала грешка от цели три месеца и празникът, с който се отбелязва началото на жътвата, се паднал още преди житото да е узряло. Светоний пише, че „жътвата не се падна през лятото, нито празникът за края на прибирането на реколтата – през есента“. (Life of Julius, XL.1)



През тази година Цезар предприема календарна реформа, която се основава на отмерване на продължителността на годината по слънчевата година. Цезар се запознава с този календар още в Египет, в беседите си с Клеопатра. Но се основава и на помощта на професионалисти – заслугата за разчетите на дните и месеците в Юлианския календар е на александрийския астроном Созиген.
46 г. пр.н.е. е „удължена“ първо с въвеждането на допълнителен месец от 24 дни след февруари, а по-късно с вмъкването и на още два месеца от по 33 и 34 дни между ноември и декември. Както я нарича Макробий в „Сатурналия“ „последната от обърканите години“ (ultimus annus confusionis) продължава цели 445 дни. В новия календар месеците януари, секстилий и декември стават с по 31 дни, а април, юни, септември и ноември – с по 30 дни.

Новият календар, който и до днес наричаме Юлиански, е въведен на 1 януари 45 г. пр.н.е. и с него официално е закрепено правилото, новата година да започва на тази дата. В юлианския календар месеците остават дванадесет, както е още от времето на Нума Помпилий, като запазват и имената си. За първите три месеца вече стана дума. Името на април идва от „аперире“, което преведено означава „отваряне“ – т.е. пролетта, времето, когато всичко в природата се „отваря“; май според една от версиите е посветен на богинята Мая; юни – на богинята на плодородието Юнона. След това месеците просто носят имена, които означават поредността им в годината – квинтилий – пети, секстилий – шести, септембер – седми, октобер – осми, новембер – девети, децембер – десети. Разбира се, не е трудно да видите съвременните български названия на съответните месеци. Някога, още преди Нума Помпилий да стане цар, в стария римски календар квинтилий наистина е бил петия, а декември – десетия месец в годината. Но след това в началото са вмъкнати още два месеца и всичко се е изместило: децембер макар и да означава десети на латински, е станал дванадесети по ред. Само че, всички отдавна са забравили за това отместване.



В Юлианския календар броят на дните в месеците се редува: в единия има 31 дни, в следващия 30, като само февруари остава по-къс и в нормална година има по 29 дни, а във високосна – по 30. Но малко по-късно и това се променя, както се променят и имената на два от месеците – петият и шестият. Петият, квинтилий, пред който е роден Гай Юлий Цезар, с решение на сената е преименуван на Юли, а още по-късно и шестият, заради особените му заслуги е наречен в чест на първия римски император – Октавиан Август (съвременният месец август). Обаче, в квинтилий дните са 31, а в секстилий – само 30. Октавиан пожелава да се изравнят двата месеца. Това е причината и днес юли и август да имат по 31 дни, а добавеният на август ден е отнет от и без това „късия“ февруари, който остава с 28 дни в нормална година и 29 – във високосна. Такъв е крайният вариант на Юлианския календар. При него е въведена и високосната година, която трябва да бъде всяка четвърта. Цезар има намерение първата високосна да бъде 40 г. пр.н.е., но след убийството му през 44 г. пр.н.е. колегията на жреците леко „оплесква“ нещата и още 41 г. пр.н.е. е обявена за високосна. Всъщност, всичко си идва на мястото и към 8 година от новата ера Юлианският календар вече „работи“ нормално и дава на Рим сигурността на реда в отчитането на продължителността на година.

И накрая, да уточним какво е високосна година и защо я наричаме така. Поради това, че слънчевата година е с продължителност от приблизително 365 дни и 6 часа (приблизително, но не достатъчно точно), на всеки 4 години се натрупва един ден грешка. Затова в Юлианския календар се въвежда високосната година, в която се добавя "натрупаното" едно денонощие и това трябва да се случва на всяка четвърта година.
В броенето на дните римляните си имат своя особеност: те не казвали, както нас, например, 23 февруари, а отброявали колко дни остават до началото на следващия месец. Вместо 23 февруари за римляните било шест дни преди началото на март, т.е. до мартенските календи. Между 23 и 24 февруари във високосна година се вмъквал „добавеният“ ден и глашатаите на площада обявявали „шести ден до мартенските календи“. Шести на латински е секстус. На следващият ден повтаряли: „още един шести ден преди мартенските календи“, което звучи като биссекстус. Римляните го произнасяли като биссекстус, а гърците, заимствали го от тях, го превърнали в по-удобното за себе си „виссекстус“. И понеже календарът на Гай Юлий Цезар се е използвал по цяла Европа, дори и след рухването на Римската империя, през християнството и византийското влияние е диктувал живота и на нашата държава. Но гръцкото виссекстус постепенно в нашия език се е трансформирало до „високос“.



Всъщност, през средновековието отбелязването на началото на годината отново се губи като традиция. Някои народи се връщат към пролетното равноденствие, други започват да броят новата година от Рождество Христово. 

Връщането към 1 януари става с друга календарна реформа. Григорианският календар, който ползваме и днес, въвежда през 1582 година като начална дата на новата година първият ден на януари.


-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>

0 коментара:

Публикуване на коментар

Може да ви е интересно...