Гетисбъргската реч на президента Линкълн - за новия съюз, основан на човешкото равенство

Между 1 и 3 юли 1863 година край Гетисбърг се води една от най-кръвопролитните битки в хода на гражданската война в САЩ. Победата, която силите на Севера печелят в това сражение, се смята за преломен момент, предопределящ изхода от цялата война.

Четири месеца по-късно, на 19 ноември 1863 година на мястото, където са водени боевете, е открито Национално войнишко гробище. По време на церемонията по откриване на мемориалния парк в Пенсилвания, реч произнася и президентът на САЩ Ейбрахам Линкълн.

Обръщението му е кратко. Продължава около 2 минути и е едва от 10-тина изречения. Но тази реч е смятана за една от най-грандиозните в цялата история на САЩ.

В словото си Линкълн се позовава на принципите на равенството между хората, залегнали още в Декларацията за независимостта. Според казаното от американския президент гражданската война между Севера и Юга не е просто битка за запазване целостта на Съюза, но и нова крачка в “раждането на свободата”. Линкълн вижда в противопоставянето на двете коалиции шансът да се роди нов ред, в който ще има истинско равенство за всичките граждани на републиката. А това е предпоставка за създаването на нация, обединена и убедена в това, че правата на щатите няма да са доминиращ фактор.

Макар и кратка, речта на Линкълн по време на откриването на гробището в Гетисбърг е наистина “програмна” за бъдещето на Съединените Американски Щати.

Преди осемдесет и седем години нашите бащи основаха на този континент една нова нация, зачената под знака на свободата и посветена на принципа, че всички хора са създадени равни.

Сега ние водим велика гражданска война, която подлага на изпитание въпроса дали тази нация или която и да е друга нация, така зачената и с такова високо посвещение, може дълго да просъществува. Ние сме се събрали на полето на една от най-великите битки на тази война. Дошли сме, за да осветим част от това поле като място за вечен покой на онези, които отдадоха живота си, за да може тази нация да живее. Подобаващо и достойно за нас е да сторим това.

В по-широк смисъл обаче ние не можем да посветим, ние не можем да осветим, ние не можем да превърнем в светиня това място. Храбрите мъже – живи и мъртви, - които се сражаваха тук, вече го осветиха, извисявайки се над всичко, което ние с нашата немощ бихме могли да прибавим или отнемем. Светът едва ли ще забележи и няма да запомни задълго това, което ние днес говорим тук, но никога няма да забрави това, което те извършиха тук. На нас, живите се пада честта да се посветим на незавършеното дело, което падналите тук започнаха и доблестно защитаваха. Наш дълг е да се посветим на великата мисия, която ни очаква: от тези почитани покойници да почерпим дълбоката си преданост към делото, на което те отдадоха последна пълна мяра преданост. Ние тържествено заявяваме, че тези покойници не са пожертвали живота си напразно; че тази нация, благословена от Бога, ще изживее ново възраждане на свободата, а управлението на народа, от народа, за народа няма да изчезне от лицето на Земята.