28 ноември 2021 г.

На този човек съдбата отрежда първо да покори с поезията си Япония, а по-късно и целия свят. Мацуо Башо (по-правилно е да се изписва Мацуо Башьо) издига поетичната форма, позната като хайку, до онези висоти, които я превръщат от поезия във философия.

Ражда се през 1644 година. Точната дата не е известна. Той е третото дете в семейството на самурай от средна ръка. Баща му и по-големият му брат преподават калиграфия в семействата на по-заможни самураи. Това помага на Мацуо да получи добро за времето си образование. На 22 годишна възраст Башьо се оттегля в будистки манастир край Киото. Там започва с първите си поетични опити.

Малко по-късно се премества да живее у свой приятел край Едо, днешно Токио. От този момент започва и разцвета на творчеството му. Към 1680 година вече има свои ученици. В школата му са поставени основите и са разработени основните принципи на хайку – поетичният жанр, който със своята краткост и съдържателност се превръща в нещо като концентрирана есенция на философията на Дзен-будизма.



Хайку всъщност е най-кратката поетична форма, позната в света. Структурата на стиховете е точно определена – 5-7-5 срички. Три реда, 17 срички – това е всичко, с което разполага майсторът на хайку, за да предаде своите усещания за видяното, случилото се, за онова, което чувства или иска да накара читателите да почувстват. Ако щете, хайку е поетичния еквивалент на онова, което в началото на ХХ век творят в Европа художниците, наричащи се импресионисти.

Смята се, че Мацуо Башьо е странен, не много висок на ръст човек, с изящни черти на лицето. По традиция бръсне главата си като всеки будист. Здравето му обаче е крехко и според сведения от съвременниците му цял живот страда от болки в стомаха.
За характера му може да се съди от творчеството му – спокоен, умерен, грижлив, щедър и лоялен човек, типичен представител на японската аристокрация. И въпреки това живее бедно, дори в нищета, но това е нещо, което никога не го тревожи.

В Едо Башьо живее в проста колиба, построена за него от един от учениците му. Край дома си посажда банан и се смята, че именно от там идва псевдонима Башьо (т.е. “банана”). В стиховете му няколко пъти се споменава банановата палма. През 1682 година Едо за пореден път става жертва на огромен пожар. В него изгаря “Обителта на банановия лист” – жилището на поета. Самият Мацуо едва избягва смъртта. Загубата на дома му го кара да се чувства много зле. След като прекарва известно време в провинция Кая, отново се връща в Едо. През 1683 година с помощта на учениците си си построява нов дом и отново засажда банан. От този момент, до края на живота си Башьо е странстващ поет.



Все по-рядко се завръща в новия си дом. Пътешества сам или придружен от един-двама от най-близките му ученици. Всъщност, до края на дните си пътешества из Япония. Поклонниците му се множат и го следват понякога на тълпи. С пътуванията си разпространява творчеството си, защото на всяко място, откъдето преминава, неизменно е канен да гостува на влиятелните в района хора. Пътешествията му и геният на четката му дават тласък на и на друг прозаичен жанр, традиционен и обичан в Япония – жанрът на пътеписите. За най-добър от дневниците му е смятан “Оку но хосомити” (“По пътеките на севера”). В него Башьо описва най-продължителното си пътешествие, в което е придружаван от ученика си Сора. Пътуването си започват през март 1689 година и продължава 160 дни.

През 1691 година Мацуо Башьо отново посещава Киото, а три години по-късно се завръща и в родния си край. После се премества в Осака. Това пътуване се оказва последно за големия поет. На 28 ноември 1694 година Мацуо Башьо почива. Последното хайку, което сътворява, и което се приема за прощалното му произведение гласи:
По пътя заболях.
Сънят ми бяга наоколо
по изгорялата трева.

Башьо е създал толкова шедьоври, че е трудно да се подбере нещо отделно. И все пак, най-прочутото му хайку звучи така:
Старо езеро.
Жабешки скок –
пльок!

За възпитания в традициите на западната култура човек е трудно да разбере цялата същност на този шедьовър. Ето какво пише за това стихотворение Ямагути Моити в изследването си “Импресионизмът като главно течение в японската поезия”: “Европеецът не може да разбере в какво се състои красотата тук, и даже не може да види смисъла в него, затова остава много учуден, как японците могат да му се възхищават. В същото време японецът, когато чуе този стих, въображението му веднага го пренася край древен будистки храм, ограден от вековни дървета, далеч от града, където не достига никакъв шум от човешка дейност. Край този храм вероятно има малко езеро, което от своя страна сигурно има своя древна история. И ето, че с настъпването на здрача в летния следобед, будистки отшелник, току-що откъснал се от заниманието си със свещените книги се приближава към езерото със замислени крачки. Всичко наоколо тъне в тишина и е толкова тихо-тихо, че се чува дори как във водата скача жаба…”

И още едно:
Тази есен
защо ли остарях…
Птици в облаците.

-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>

0 коментара:

Публикуване на коментар

Може да ви е интересно...