Антонио Слиери се ражда на 18 август 1750 година в Леняго, близо до Верона. На 16 години се мести да живее във Виена. Днешните критерии отреждат на Салиери мястото на композитор от средна ръка. Но приживе той е сред звездите. Пише над 40 опери. Днес в “оборот” са само три от тях – “Данаида”, “Тарар” и “Фалстаф”, и то тези произведения са повече известни за запалените меломани. А първият спектакъл, с който се открива знаменитата “Ла Скала” е на операта на Салиери “Europa riconosciuta”.
Голямата му слава обаче е като музикален педагог. Сред учениците му са Лудвиг ван Бетховен, Ференц Лист, Франц Шуберт и разбира се, Волфганг Амадеус Моцарт. Както и да го усукваме, импулсът за бурното развитие на музикалната култура в началото на XIX век в много голяма степен се дължи на Салиери.
Първо фактите. А те са далеч по-различни от представата, създадена от Пушкин, според която старият, отживял времето на славата си "композитор по поръчка” посяга в отчаянието си на младия самороден талант Моцарт, тласкан от сляпа завист. Да се лъже историята е трудна работа – Салиери няма как да е “престарял”, защото е само с 5 години по-възрастен от Моцарт.
Постигнатият от Пушкин ефект обаче е налице. Мнозина знаят фактите, а те са, че Салиери нито е желал, нито е имал физическата възможност да отрови Моцарт. Но това не им пречи да наливат още масло в огъня на тази “идея”. Получава се нещо като “Може и да не го е убивал, но, че му е завиждал с най-черната завист, е безспорно”. Обаче, имало ли е за какво да му завижда?
Не бързайте да казвате Моцарт. Моцарт е по-именития, но днес . В онези времена разположението на силите е точно обратно. Извадки от тогавашните “информационни агенции”: “Във Виена операта на Волфганг Амадеус Моцарт “Сватбата на Фигаро” бе приета хладно. Но в Прага предизвика възторжени отзиви.” В какво точно се състои този възторг – не е ясно. Обаче има доклад от полицейските сводки в Париж. В тях не се говори за Моцарт, а за Салиери: “По време на представянето на операта на Салиери и Бомарше, обществената възбуда беше невероятна. За сдържане на тълпите беше изградена специална врата (днес бихме казали, че полицаите е трябвало да организират пропускателен пункт). Четиристотин войници бяха ангажирани да патрулират по улиците около Операта”.
Между другото, произведението на Салиери през следващия половин век остава най-касовия проект в репертоара на Парижката опера. Само за първите 9 месеца постановката е играна 33 пъти – рекорд, който и за съвременните условия е трудно постижим. Операта е посрещана добре независимо от всички политически превратности, които предлага епохата. По онова време Салиери е галеник на съдбата и е приеман не само от хората на изкуството, но и от кралски особи. Стига до там, че дори не обръща внимание на поканите да заеме придворна длъжност при шведския крал Густав III – направо го “отрязал”, когато шведът му предложил уютното място. И както вече споменахме, когато се стига до откриването на миланската “Ла Скала”, на кого поръчват операта за премиерният спектакъл? На “бездарния занаятчия” Салиери.
А какво се случва с “божествено гениалният” Волфганг Амадеус Моцарт по същото време? Накратко, ситуацията му не е от розовите. Ако се сещате, в зората на демокрацията имаше такъв виц за две мутри:
- Брато, а бе, кой е то’а Моцарт?
- Много си задръстен, брато! То’а е един, дето пише мелодии за мобилните телефони!
Да, и енциклопедиите казват същото: “Въпреки успехите, положението на Моцарт не е блестящо. Принуден е да дава частни уроци, да съчинява по поръчка контраданси и валсове.” Излиза, че вицът за мобилните телефони не е съвсем безпочвен. Моцарт, за да си докара допълнителни доходи, пише дори пиеси за тогавашния писък в модата на “домашната бяла техника” – стенните часовници с музикални кутии.
Да обобщим. Кой е имал повече причини да завижда на успехите на съперника? През 1776 година Салиери пише оратория за Виенското музикално общество и я поставя с голям успех. Реакцията на Моцарт по този повод, запазена в писмо до баща му: “С каква радост бих изнесъл тук публичен концерт! Всеки музикант тук получава благосклонността на Императора и голяма част от публиката! Но получих отказ. О, как желая смъртта на онези, които ми пречат да постигна това…”
И все пак, името на Салиери си остава символ на човешката завист. И вината за това положение следва да се стовари единствено и само на таланта на Пушкин. Защо го е сторил? Едно обосновано предположение:
Антонио Салиери пише една любопитна опера, в която се осмива и очерня руският цар Петър I. Пушкин пък е човек, който се отнася с абсолютно благоговение към личността на този руски цар (Напълно разбираемо е това преклонение: дядото на Пушкин е Ибрахим Петрович Ханибал, етиопски роб, изпратен на цар Петър I, който го освобождава, става му и кръщелник, а в последствие и го издига до генерал-инженер) . И талантът на Пушкин се обръща с унищожителната си сила срещу позволилият си такава волност италиански композитор. Драмата "Моцарт и Салиери", излязла под перото на Пушкин, “ражда” образът на злия, завистлив, бездарен “отровител” на гениалния Моцарт.
Между другото, през 1997 година в Милано е гледано съдебно дело, в което Салиери е абсолютно оневинен за приписваната му съпричастност в убийството на Моцарт. Според последните “модни тенденции” историци и изследователи вече лансират идеята, че Моцарт е отровен от жена си и любовника й, както и от недоучилите лекари, грижили се за композитора.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
да
ОтговорИзтриване