Древна ДНК повдига завесата по въпроса за заселяването на Южна Америка

В доклад, представен на годишната конференция на Общността на американските археолози в Сан Франциско, са представени нови данни за заселването на Южна Америка. Изследването е основано върху ДНК анализ на останки от пет древни човека, живели в Перуанските Анди.

Най-древното поселение в Южна Америка – Монте Верде – е на възраст от около 14,6 хиляди години. Това говори, че хората са пресекли доста бързо двата американски континента – само за хиляда или две хиляди години след като хората са се прехвърли от Азия през Беринговия мост. Допуска се, че предците на американците са се придвижвали на юг по Тихоокеанското крайбрежие.

Някои учени обаче са на мнение, че е имало и втора вълна на разселване. Те отбелязват в подкрепа на своите допускания удължените, тесни черепи, които са имали жители на Южна Америка преди около пет хиляди години. Тези черепи коренно се различават от овалните глави на по-късните туземци и съвременните наследници на коренните американски племена. Точно тази разлика, според изследователите, показва, че миграционните вълни са били повече от една.

През 50-те и 60-те години на ХХ век в перуанският археолог Аугусто Кардич открива древни човешки останки високо в Андите, в местността Лаурикоча. Радиовъглеродното датиране показва, че находката е на около девет хиляди години. По-късно други изследователи преразглеждат това датиране и останките са “подмладени”, като новата им възраст е определена на около пет хиляди години. Това прави древните останки не толкова интересни и за дълги години те остават “забравени”.
Петдесет години след откриването им Ларс Ферен-Шмиц, антрополог от Калифорнийския университет получава разрешение заедно с екипа си да разгледат петте скелета от Лаурикоча. Останките са съхранявани в Националния музей по археология, антропология и история в столицата на Перу – Лима. Изследователският екип прави нова датировка, замерване на черепите и успяват да извлекат годна за анализ ДНК.

Новите анализи показват, че историята на Лаурикоча е по-сложна, отколкото се е предполагало по-рано. Два скелета – на жена и двегодишно дете – са датирани на приблизително девет хиляди години. Третият скелет, на мъж, е с около 2,5 хиляди години “по-млад” от тези на “съседките”. Друг мъж от Лаурикоча е умрял още 2,3 хиляди години по-късно от “предшественика си”. Останките на петият скелет не са датирани точно, заради лошото им състояние. Само черепът на жената е с удължени и стеснени размери.

За да проверят, дали древните жители на Лаурикоча са представители на една и съща миграционна вълна или не, екипът извлича митохондриална ДНК, която се предава по майчина линия. Оказва се, че и петте скелета са от една и съща майчина линия, която е обща и за съвременните и древните коренни жители на Северна и Южна Америка. От друга страна, генетичният материал на Y-хромозомите показва, че бащината линия на древните жители от Лаурикоча тръгва от хора, живели в района на Беринговия пролив преди около 17 хиляди години. Точно това е времето, за което се смята, че е най-вероятно да се е случило преселването на хора от Азия в Америка. Анализът на ДНК води до заключението, че хората от Лаурикоча са потомци на първите хора, попаднали в Америка с една миграционна вълна.

Изводите на екипа обаче не се подкрепят от всичките им колеги. Не бива да се прави толкова генерално заключение, основавайки се само на няколко останки, открити на едно и също място, смята Том Дилехай, археолог от Университета Вандербилт. Той отбелязва, че разликата от 5 хиляди години между най-ранното известно поселение в Монте Верде и останките от Лаурикоча дава достатъчно време за други миграционни вълни.