29 април 2018 г.

През нощта на 28 срещу 29 април 1789 година моряците на британския военен кораб „Баунти“ организират метеж, докато се намират близо до остров Таити. Качват в лодка капитана и онези от екипажа, които са на негова страна, след което поемат към „светлото бъдеще“, което за тях се материализира под формата на безгрижен живот с горещи любовници и тропически плодове. Краят на тази история е доста интересен, а и самата „революция на далечните плажове“ предизвиква голям интерес в Англия. По-късно случката е послужила за основа на сюжета на няколко книги, а през ХХ век са заснети и филми по нея. Разбира се, не бива да се забравят и едноименните десертни шоколадови блокчета с кокосов пълнеж и красива опаковка, представяща идилията на тропически рай – тюркоазено море, палми и фин пясък.

...Всичко обаче, започва много по-различно и без никакъв намек за романтика. Корабът „Баунти“ пътува до Таити, откъдето трябва да вземе посадъчен материал – фиданки от хлебно дърво. Не, че по това дърво растат хлябове; просто растението дава едри зелени плодове, които са много хранителни (в Азия днес ги наричат „джакфрут“).  Посадъчният материал е необходим по най-простата причина: в басейна на Карибските острови се налага бързо да се измисли евтина и засищаща храна, с която се изхранват неизброимите масово докарвани от Африка роби.

Корабът отплава от Англия на 23 декември 1787 година. Капитанът му Уилям Блай избира възможно най-дългия маршрут за плаване. „Баунти“ е добре екипиран и запасите му от храна и вода са достатъчни. Обаче, за да избегнат проблеми със ставите, капитанът кара екипажа си – матроси и офицери – не само да се движат много по палубата, а и да… танцуват. Всички на борда си мислят, че капитанът им е меко казано „без връзка с главния мозък“. Край бреговете на Таити „Баунти“ се появява почти една година по-късно – чак на 26 октомври 1788 година. Капитан Блай, който вече е посещавал острова, е наясно с корупционните практики на местните. Затова на вождовете раздава подаръци, а те от своя страна му позволяват да построи на брега лагер и матросите му да потърсят нужните им фиданки.



Но наивният Уилям Блай не взема предвид факта, че изтощените от дългото плаване английски моряци ще започнат да вършат и неща, далеч по-интересни от търсенето на дървета. Всички знаят, че на Таити е горещо и затова местните дами се разхождат топлес или дори – съвсем голи. За хладнокръвните жители, пристигнали от студена Европа, подобна гледка има поразяващ ефект, сравним с последствията от инсулт. С други думи, съвсем в реда на нещата се заформят горещи романтични връзки, резултатът от които е още по-очакван: първият помощник на Блай, щурманът на „Баунти“ Флечър Крисчън и още 17 от „туристите“ се налага бързо да бъдат лекувани от венерически болести. Капитанът се опитва да стегне разпасалите се матроси и офицери, но те изобщо не чуват какво им се казва. Затова Блай прибягва до „крайно неетичното“ бичуване на провинилите се матроси. Резултатът от това е, че трима от моряците бягат, като крадат лодка и отплуват с нея заедно с любовниците си.

Хлебно дърво
Най-после около 1000 фиданки от хлебното дърво са натоварени на борда на „Баунти“ и Блай взема решение да се прибира. На 5 април 1789 година корабът излиза в открито море. Екипажът обаче негодува. И как няма да негодува, след като са го откъснали от от обятията на таитянките, за да го запратят в неизвестността. Настроенията сред екипажа са такива, че вече на никого не му пука за фиданките хлебно дърво. Матросите искат просто да останат на райския остров Таити и да ядат ананаси до края на живота си.

На 27 април капитан Блай обвинява помощника си, че той уж е отмъкнал кокосов орех от личните му запаси. И заради тази кражба е наказан целият екипаж. Моряците се вбесяват. Според британските закони, метежното поведение на борда на кораб се наказва със смърт чрез обесване, като следва да бъдат екзекутирани не само преките виновници за бунта, а и „зрителите“ – онези, които са стояли и са наблюдавали какво се случва, без да се намесят да спрат метежниците. И въпреки суровостта на закона, нищо не може да спре желаещите да спретнат една „корабна революция“.

...Когато пада нощта на следващия ден, 28 април, Флечър Крисчън и другите метежници грабват оръжието си и пленяват капитана. Не посмяват да убият него и онези от екипажа, които не подкрепят метежа. Уилям Блай и противопоставящите се на бунта (общо 18 души) са качени на лодка, без да им оставят карта и компас. Все пак им дават храна и вода, които да им стигнат за около седмица. Най-интересното в цялата история е, че Блай заедно с останалите в лодката успяват в продължение на 47 дни да изминат 6701 километра (!), защото капитанът просто знае наизуст целия маршрут. Любителят на кокосови орехи мореплавател притежава просто феноменална памет, иначе претъпкания баркас не би стигнал доникъде.



Когато стига до остров Тимор, Блай съобщава на британските власти за метежа на „Баунти“. След това капитанът се прибира в Лондон, но по-късно отново, за втори път, поема за фиданки на хлебното дърво от Таити (плаването продължава от 1791 до 1793 година).  Уилям Блай в крайна сметка успява да достави фиданките на Карибите и растенията там се развиват много добре, осигурявайки евтина храна за островите в архипелага. Когато през 1817 година Блай почива, на паметната плоча на гроба му изобразяват хлебно дърво.

Съдбата на метежниците, превзели „Баунти“ обаче е далеч по-забавна. Те достигат до остров Тубуаи и се опитват да основат колония на него. Но местните туземци не желаят подобен род „туризъм“ и нападат „окупантите“. Англичаните не постъпват много по-цивилизовано. Действията им са на принципа „нашите пушки стрелят по-далеч от вашите копия, затова ние сме правите“ – постоянно нападат местните и вземат в плен жените и дъщерите им. В стълкновенията загиват около стотина от жителите на Тубуаи. А на метежниците малката островна война бързо им омръзва. Все пак бунтът им цели да си осигурят охолен живот с полуголи красавици, да ядат банани и ананаси, а не да водят локални битки. Затова 16 от тях отплават към острова на мечтите си – Таити.

Уилям Блай през 1792 г.,
след бунта на "Баунти"
Предводителят на метежниците Флечър Крисчън отказва да ги последва. Заедно с още осем от своите поддръжници, единадесет полинезийски момичета и шестима полинезийци (превърнати в прислуга) се преместват на остров Питкерн. За случилото се от там насетне може да се съди само по думите на един човек. Дали може да му се вярва? Кой знае?

18 години по-късно, през 1808 година, край остров Питкерн акостира американския китобоен кораб „Топаз“. Американците откриват на острова последния от метежниците от „Баунти“ Джон Адамс, който живее в обкръжението на осемте си жени и възпитава 25 деца на различна възраст. Според разказа на Адамс, броят на колонизаторите драстично е намалял, заради „въпроса с жените“. В началото жените са поделени по една за всеки англичанин и само три за шестимата полинезийци. Две от островитянките, съпруги на англичани, умират много скоро след преместването на Питкерн и англичаните спокойно си присвояват съпругите на полинезийците. През 1793 година слугите-туземци, недоволни от разрешаването както на „въпроса с жените“, така и от разпределението на земята, се вдигат на бунт и убиват петимата моряци, в това число и организаторът на бунта на „Баунти“ – Флечър Крисчън. Бившият щурман е заклан с брадва, докато засаждал – ирония на съдбата – хлебно дърво.



Останалите живи англичани бягат и известно време живеят в другия край на острова, далеч от таитяните и жените, които вече са тяхна собственост. Скоро обаче става ясно нещо важно: англичаните са се отнасяли към жените си далеч по-добре, отколкото местните. Вдовиците на европейците направо си умират от скука. Минава година и полинезийките просто се организират и избиват всички мъже от туземците, за да се върнат при „туристите“ от Острова.

Животът отново започва полека-лека да се нарежда, докато един от матросите, някой си на име Квинтал, не открива, че от едно от местните растения може да се дестилира алкохолна напитка. Е, не е точно уиски, но все пак е алкохол, а „откривателят“ му се наливал с него в конски дози. Превръща се в класически алкохолик, който много често започва да изпада в пристъпи, по време на които заплашва, че ще избие всички. Трима от англичаните се наговарят и убиват алкохолика Квинтал. Но един от тях, някой си Маккой, решава да опита от останалите без собственик запаси от алкохола. След това на пияна глава се озовава – вероятно е паднал от брега – сред морските вълни и се удавя. Трети от метежниците – Янг – умира от астма. Фактически „крал“ на Питкерн и мъж на всички жени на острова става последният от бунтарите – Джон Адамс. С две думи, нещата се случват почти като в „Десет малки негърчета“ на Агата Кристи: от деветимата англичани оцелява само един.

Капитанът на американския китобоен кораб Мейхю Фолджър разказва на Джон Адамс какво се случва с останалите от бунтарите от „Баунти“, които поемат към Таити. Повечето от тях в крайна сметка напускат и райския остров и се връщат в Британия, където печелят дело срещу бившия си капитан Уилям Блай. Съдът ги амнистира за бунта и затова, американците предлагат и на Джон да отплава с „Топаз“ към Лондон, където няма да се бои, че го чака бесилка. Адамс обаче категорично отказва. Остава да живее на острова и почива там през 1829 година.

… През 1838 година малкият остров Питкерн е обявен за колония на Великобритания и до ден днешен остава единствената задморска територия на Короната в Тихия океан. През 1886 година цялото население приема протестантската вяра – всички са последователи на адвентистката църква от седмия ден. Това се случва, след като на острова пристига от далечни земи фанатичен проповедник. От цялото начинание го отнасят… свинете, които се развъждат на острова и са потомци на първите, донесени още от Таити. Всички свине на острова са изклани, защото за адвентистите те са „нечисти животни“.



Днес Питкерн (населението му достига до 237 души през 1939 година, но понастоящем е 49 души и едва ли ще се запази такова, защото младите търсят начин да го напуснат) има своя валута – „долар на Питкерн“ – която се тиражира изключително само за нумизмати. Имат си и пощенска марка, която също се печата само за много запалени филателисти. 80 процента от дохода на местните идва от туризъм. За тяхно щастие туристи от съседни държави „отскачат“ за еднодневни почивки – колкото да си купят сувенири и да се изкъпят в океанските води. На парчето скала с размери 3 на 1,5 километра просто няма какво друго да се прави и да се види.

Остров Питкерн
В общи линии, цялата случка с бунта на „Баунти“ е нагледен пример до какво могат до доведат горещите таитянки и кражбата на кокосов орех. А как да не му стане жалко на човек за нещастните свине, паднали в жертва на религиозните предразсъдъци? Тях обаче никой не е взел под внимание, когато се е заел да внася романтика в една проста история за похот, алкохол и фиданки на хлебното дърво.

0 коментара:

Публикуване на коментар

Може да ви е интересно...