Тези дни много американци са ангажирани с подготовка на пътуванията си до места, от които ще може да се наблюдава пълното слънчево затъмнение, което предстои на 21 август. Интересът е оправдан, защото това ще е първият случай от 1918 година насам, когато сянката ще потопи за кратко в полумрак големи региони от континенталната част на САЩ. Далеч напред в бъдещето обаче, нашите бъдещи потомци няма да имат възможността никога да преживеят това явление.
Всичко опира до физичните закони. Луната бавно се отдалечава от Земята. Годишно естественият ни спътник “бяга” с 4 сантиметра по-далеч. Това означава, че след около 600 милиона години тя няма вече да е “достатъчно голяма”, за да може да препокрие нацяло слънчевия диск. Не размерът ѝ ще намалее, а просто ще е отлетяла на по-далечна орбита, което ще я направи видимо по-малка в небесата.
Пълните слънчеви затъмнения се случват благодарение на едно странно математическо съвпадение. Слънцето ни се намира на дистанция 400 пъти по-голяма, отколкото е разстоянието до Луната. В същото време и диаметърът му е 400 пъти по-голям от този на Луната. Това в крайна сметка позволява на естествения ни спътник, когато преминава пред Слънцето (спрямо наблюдателите на Земята), изцяло да може да покрие слънчевия диск. Така се случват пълните слънчеви затъмнения.
Затъмненията обаче биват няколко вида и с различна “форма”. Това се дължи на особеностите в орбитата на Луната. Тя всъщност през цялото време ту се приближава малко, ту се отдалечава от Земята, движейки се на дистанция между 406 000 и 356 000 километра от нас.
Когато се намира най-близо до Земята, лунният диск не може изцяло да покрие слънчевия и се наблюдават т.нар. пръстеновидни затъмнения, или “огнен пръстен” – външната част от слънчевия диск се вижда като пръстен около Луната.
Ако Луната не преминава точно пред Слънцето (спрямо наблюдаващите), част от звездата ни остава непокрита и тогава наблюдаваме частично затъмнение. Съществува и хибридно затъмнение, което се състои в това, че докато трае явлението от пръстеновидно се стига до пълно затъмнение.
Пълно слънчево затъмнение може да бъде наблюдавано от различни места на Земята на около всеки 18 месеца. За кое да е конкретно място от планетата, това разбира се е далеч по-рядко явление. Другите видове затъмнения се случват още по-често, но очевидно най-любопитно е пълното затъмняване на светилото ни.
Когато Луната се е формирала (вероятно след сблъсък на тяло с размерите на Марс, ударило Земята и изхвърлило материала, от който гравитацията е “слепила” естественият ни спътник) преди 4,5 милиарда години, може би е била на разстояние от 23 000 километра – т.е. 15 пъти по-близо, отколкото се намира днес. В онези далечни времена затъмненията са били далеч по-чести явления и сянката е покривала по-обширни територии.
Гравитационното взаимодействие между планетата ни и спътника води до това, че Луната с течение на времето бива изтласквана на по-далечна орбита; приливните вълни на океаните дават на Луната енергията, която да разтегли и увеличи дистанцията на орбитата ѝ. Същевременно това забавя и скоростта, с която обикаля около нас.
В по-новата (по космическите мащаби) история на Земята, преди няколкостотин милиона години в зората на ерата на динозаврите, размерът (видимия в небето) на Луната вероятно не се е променил толкова много. Но след само едно “мигване на окото” (по космическите мащаби) и Луната вече няма да е в състояние да покрива изцяло Слънцето в небето.
0 коментара:
Публикуване на коментар