Но, както и любимата ни мистика, всичко това е само мит. Легендирането на собствения си свят Толкин започва да разработва едва двадесетина години след излизането на първата публикация. А неговото основно произведение, така си остава малко известно, дори и сред запалените поклонници на творчеството му.
През 1916 година младият лейтенант, върнал се от фронта на Първата световна война заради заболяване от тиф, замисля да осъществи нещо наистина амбициозно. И амбицията му не е да си заслужи генералско звание, а да създаде английски епос. Не може да си намери място от мисълта, че англосаксоните нямат митове, сравними със сагите на северните народи. Нещо като “Беоулф” или “Сага за Хервьор и Хейдрек”. Когато болестта отшумява, 24-годишният Толкин решава самостоятелно да запълни тази “културна дупка”. Прекалено мащабна задача? Да, но съвсем в духа на епохата. Войната разрушава старите порядки в света. В бивша царска Русия се надига нов строй. По цяла Европа се носи грохота на индустриалната революция. Толкин сигурно си е мислел, че на този объркан свят няма да му навреди малко “подправяне” с по-романтичен привкус.
Новият английски епос, по замисълът на Толкин, трябва да стане “Силмарилион” – сложна сплав от келтски легенди, гръцка и скандинавска митология, както и елементи от християнството. Произведение, което да обяснява англо-саксонската култура и да описва създаването на света Арда (древната Земя) от гледна точка на Айнурите (нещо като ангелите) и “изначалните същества” – елфите. В грубия си вариант “Силмарилион” е завършена още през 30-те години на ХХ век. Но авторът ѝ продължава да работи по нея чак до смъртта си през 1973 година. Толкин не просто създава подробни генеалогични родове, населявайки с тях Арда, но и разработва техните езици и писменост.
Мащабите на положения труд не просто са огромни, но и трудни да си ги представи човек. И все пак има и ентусиасти – не се съмнявайте в това, които са изучили и говорят на елфически език.
Лошата страна на “Силмарилион”-ът е тежкият му и многословен стил. Сред безкрайните алюзии на цялата европейска култура като цяло и заплетените теологични проблеми, читателят без солидна хуманитарна подготовка, много лесно се обърква. Схематичността на мита убива живеца на повествованието и спокойно може да смятате, че “Силмарилион” е достоен кандидат за Топ 10 на най-скучните книги в света. (ако на някого му стигнат нервите, да прочете толкова скучни книги, за да създаде рейтинга). Фундаменталната творба остава неразбрана и непотребна. Публикувана е след смъртта на автора ѝ от сина му – Кристофър.
Издателите я отпечатват, но си дават сметка, че даже и със славата на името Толкин, на “Силмарилион” не бива да се възлагат надежди за големи печалби.
Това обаче се случва постоянно. Даже Конан Дойл смята за най-важни в живота му историческите повести, които пише, но публиката изобщо не ги харесва.
Славата идва при Толкин обаче с произведенията от лекия жанр – приказката и приключенския роман.
Може би на Толкин му е било просто приятно да измисля приказката за хобита заради сина си. Това се превръща в нещо като “полеви тест” за света на Арда: малка приказка за дете, вмъкната в една голяма сага.
Сюжетът на приключението се заплита от вечер на вечер и за да не се обърка, Толкин започва да рисува карти с пътешествията на Билбо Бегинс, а после пише на ръка цялата приказка.
Една от възпитаничките на професора отнася ръкописа в издателството Allen&Unwin. Необикновената приказка заинтересувала директора на издателството Стенли Ануин, но прокрадващият се в повествованието свят на Средната земя до известна степен го обезпокоява. Ръкописът попада за рецензиране в ръцете на… 10-годишния му син, който буквално изпада в истеричен възторг. Книгата “Хобит, или До там и обратно” излиза от печат през 1937 година и донася на Толкин известността в цяла Европа. Много скоро е преведена на френски и испански език, но в Германия не е допусната. Цензурата на Третия райх налага забрана на приключенията на хобита.
Въодушевен от успеха Толкин предлага на Ануин за публикация няколко глави от “Силмарилион”, но получава отказ – при това не съвсем любезен. Издателят намира текста за “налудничав” и някак си “прекалено келтски”. Редакторът посъветвал Толкин да се съсредоточи върху продължение на “Хобит”-а, и писателят се примирява.
Работата по своето най-известно произведение – трилогията “Властелинът на пръстените”, Толкин започва през есента на 1937 година. В началото романът върви бързо. Още до края на годината авторът е готов с първата глава. Но после секва. Първоначалната идея за това, че Билбо е пропилял богатствата си и заради това се отправя на ново пътешествие, разочарова Толкин. Да се пише продължение на приказката просто няма смисъл – сюжетът сам по себе си се е изчерпал в “Хобит”. Зимата преминава в размисли на празния лист. Идеята за пръстенът на всевластието изкристализира през пролетта на 1938 година. Толкин започва да пише, но много бързо разбира, че могъщият пръстен внася в книгата нещо не съвсем детско като проблематика. Комичните ситуации минават на заден план, налага се и главният герой да бъде заменен. Ръкописът започва да включва в себе си все повече заемки от “Силмарилон” – авторът се надява, че ще успее да издаде двете книги заедно.
Завършените глави Толкин изпраща на порасналия си син, който през това време се намира на фронта – започнала е Втората световна война. Разбира се и тя налага своят отпечатък на книгата. В писмо до сина си професорът с възмущение нарича бомбардировката от съюзническите войски на Дрезден “дело на ръцете на орките” – тъмните сили и отрицателните персонажи в книгата. Толкин цял живот се отнася с ненавист към нацизма, но показното разрушаване на немския град го разтърсва със жестокостта си. Подготовката за публикуване на романа започва 7 години след този варварски акт. През 1952 година Толкин се споразумява за отпечатването на трилогията. В началото не получава нищо, докато издателят не си възстанови направените разходи. Започва да печели от творбата си чак когато те са покрити. Заради недостига на хартия трите книги от трилогията са разбити на шест отделни книжни тела. Първата част на първото издание излиза от печат на 29 юли 1954 година. Шестте части първоначално са именувани "Завръщането на сянката", „Задругата на пръстена“, „Предателството на Изенгард“, „Пътуването към Мордор“, „Войната на пръстена“ и „Завръщането на краля“. По-късно са обединени по две в нова трилогия и получават заглавията "Задругата на пръстена", "Двете кули" и "Завръщането на краля".
Няма нужда да се говори за успеха на “Властелинът на пръстените”. Каквито и цифри да се цитират, все ще остане пропуснато нещо. По-лесно е да се каже, че Толкин успява да върне романтиката и вълшебството в порутената следвоенна Европа. На крачка е да получи и Нобелова награда, но шведските академици не успяват да постигнат консенсус – може ли да се връчва премия за много далечната от реалността приказна история?
Критиката също се оказва неподготвена. Как се оценява детска книга, която изобщо не е детска? Жанрът фентъзи още го няма и книгата някак си увисва във въздуха. За сметка на това покорява всички читатели – и отсам и оттатък океана. На хората до толкова им се понравил измисленият свят на Средната земя, че решават да я въплътят в реалността – появява се международна общност на толкинистите, която съществува и до днес.
Литературните критици се опитват по най-различни начини да обяснят феномена на безпрецедентната популярност на романа. Особено на фона на последвалия бум от макулатурни издания, описващи всякакви вълшебници и дракони. Смята се, че “Властелинът на пръстените” попада на благодатна почва. В края на 50-те набира скорост движението на хипитата, сред които романът веднага става култова книга. Но да се обясни неувяхващата популярност на романа на Толкин само с пристрастията на младежката субкултура, би било твърде повърхностно. Първо, романът няма никакво отношение към хипитата. Напротив, Толкин е апологет на съвършено консервативните ценности. Второ, отдавна вече ги няма “децата на цветята”, а продължението на “Хобит”, което тръгва по кината през тази година, вече е сред най-очакваните премиери. Какво е обяснението?
Вероятно обяснението трябва да се търси в бекграунда – в онзи същия “Силмарилион”, който придава на “Властелина на пръстените” една много по-голяма задълбоченост, а персонажите му получават характерните черти на митологичните герои, които всички познаваме от ранно детство.
Както истинската приказва живее вечно, опирайки се на културните архитипове, така и “Властелинът на пръстените” не остарява, защото черпи от общоевропейския епос и християнството.
На никого не е нужно да се обяснява – нито през XII, нито през XXI век, защо целувката на принца може да събуди принцеса, която е заспала дълбок сън, след като се е убола на вретено. Сюжетът не остарява, въпреки че днес мнозина дори не са виждали вретено.
Защо не бива да притежаваш Единственият пръстен, също подсъзнателно всеки разбира.
Както истинската приказка може да се интерпретира по различен начин, без да се загуби приказната ѝ основа, така и “Властелинът на пръстените” може да се ореже три пъти и да се превърне в подходяща за деца приказна история. Или дори още по-жестокото – да я вкараш в рамките на холивудкси блокбастер. Но дори ограничена и в тези тесногръди рамки, творбата на Толкин си остава един прозорец към една друга, различна и хилядолетна цивилизация.
И все така ще буди любопитството и ще вълнува въображението на идните поколения.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар