22.5.17

Историците описват събитията, на които са били свидетели, или пък са научили от тях от други източници. Писателите и поетите също пишат за такива събития и понякога неволно стават „кръстници“ на важни за историята периоди.

Нещо подобно се случва и с „Войната на розите“. След края на Стогодишната война Англия е разбунена от недоволството на знатните родове, заради претърпените поражения от Франция. В страната властват смут и недоволство. Знатните родове се борят за трона на кралството и така се стига до стълкновения, които приемат мащабите на гражданска война. Едни срещу други се изправят родовете Йорк и Ланкастър.

На 22 май 1455 година двете противопоставящи се фракции водят първото голямо сражение помежду си – битката при Сейнт Олбънс, който се намира на 30-тина километра от Лондон. С това се слага началото на война, продължила три десетилетия, която – но доста по-късно – започват да наричат „Войната на розите“. След 30 години на битки и затишия, след като  страните в конфликта постигат совите успехи, но и търпят поражения, се стига до това, че на власт в Англия идва династията на Тюдорите. Плантагенетите слизат от историческата сцена.

Историците са почти единодушни и по още един факт - „Войната на розите“ слага край на тъмното английско средновековие и поставя началото на една нова, „ренесансова“ Англия. Факт е смяната на династиите, но всичко останало е въпрос на интерпретации. А най-интересното в цялата тази „цветна“ война е, че... всъщност враждуващите страни не са я наричали така. Самата война не е онова, което си представяме днес, като използваме тази дума. Армиите на двете страни са съставени предимно от многобройни феодални отряди, в които основа роля се пада на професионалните наемни войници. В допълнение всеки от феодалите при нужда събира сред селското население от подчинените му имения доброволци, които най-често са стрелци с лък или копиеносци. Сраженията, макар и мащабни и кръвопролитни, рядко са с решителен характер. За пример, в битката, която слага началото на войната, Ланкастър извеждат на бойното поле около 2 000 души, срещу 7 000 на Йорк. И двете страни дават по около 100 души жертви. И логично победата в тази битка е за по-многобройните „бели рози“ на Йорк.

Всъщност, по време на войната никой не я нарича „война на розите“. Розите са ползвани като отличителни белези между двете враждуващи фракции, но не е известно кой пръв ги е „въвел в употреба“. Известно е, че бялата роза, символ на Богородица, е използвана като отличителен знак още от първия херцог на Йорк Едмунд Лангли още през XIV век, но не се знае кой е „създал“ червената роза на Ланкастър. Предполага се, че тя е „разработена“ като контрастно изображение на емблемата на врага. Терминът „Война на розите“ навлиза в употреба едва през XIX век, след като излиза повестта на сър Уолътр Скот „Анна от Гейерщайн“. Той пък от своя страна избира това наименование на база на измислена сцена от I част на „Хенри VI” на Уилям Шекспир. В пиесата на Шекспир противостоящите си страни избират рози с различен цвят в двора на лондонския Темпъл.

По време на войната на розите повечето участници се сражават под гербовете на феодалните им владетели. Например, силите на Хенри се бият под знаме с червен дракон, докато армиите на Йорк използват личния знак на Ричард III – бял еднорог.

За важността на символите на розите може да се съди само по това, какво се случва в края на войната. След като се възкачва на трона на Англия Хенри VII обединява червената и бялата роза на враждуващите фракции в една – Розата на Тюдорите.

0 коментара:

Публикуване на коментар