3.10.17

Когато стане дума за римски пълководци, девет от десет човека веднага ще споменат първо Гай Юлий Цезар. При това, в римската история има такива грандиозни военни стратези като Сципион Африкански, Гай Марий и император Траян в по-късни времена. Безспорно, за известността на Цезар немаловажен е фактът, че той на практика е първият от римските императори (естествено, никога не е носил тази титла), както и блестящият му авто пиар в известните “Записки за Галската война” и “Записки за гражданската война”.

Всъщност, пълководческите умения на Цезар, особено в първите години, когато командва самостоятелно войски, не са чак толкова блестящи. Най-голямото изпитание за уменията му става продължителната Галска война.
В началото й Цезар е само политик, на когото предстои да се научи на истинското военно изкуство и преди всичко да си извоюва авторитет сред войниците. Шест години по-късно, в обсадата и битката при Алезия, опитният вече пълководец, ще демонстрира блестящото си разбиране за всички нюанси във воденето на война.

След края на консулството си през 58 г. пр.н.е. Гай Юлий Цезар е назначен за управител на Цизалписка Галия. През следващите няколко години успява да подчини много от независимите преди това галски племена и да обяви Трансалпийска Галия за римска провинция. В края на 54 г. пр.н.е. обаче галите въстават. През 53 година в най-големият от галските градове по онова време Бибракт се събират представители на много от галските племена и вземат решение за общи действия срещу римските окупатори. Начело на обединените им сили е избран Верцингеторикс, младият, но вече влиятелен предводител на племето арверни. Въстаналите гали нанасят няколко сериозни поражения на римските войски, разквартирувани из провинцията.

По това време Цезар се намира в Цизалпийска Галия, но след като научава за случващото се, веднага с ускорен марш прехвърля Алпите. Разделя силите си на две, което по-късно ще се окаже грешно решение. Част от войските, под командването на Тит Лабиен са изпратени на север, за да се опитат да предотвратят събирането на опълченски подкрепления от племената, населяващи териториите около днешен Париж. Самият Цезар начело не пет легиона и германската си конница среща армията на Верцингеторикс в битка при укрепеното галско селище Герговия. Битката се оказва загубена за римляните, макар че не може да се каже, че и Верцингеторикс я е спечелил. Цезар е принуден да отстъпи. Заради малкото войска на север също не дотам добре се развиват нещата и за Тит Лабиен.

След неуспешните кампании на римляните цяла Галия пламва и бунтът се разгаря. Голяма част от най-старите и изпитани римски съюзници – едуите, също преминават на страната на въстаниците. За известно време изглежда, че шестте години на усилия да се завладее Галия ще се окажат напразни. Галите започват да събират войски, а през това време, в очакване на огромната армия, Верцингеторикс заема непристъпната крепост Алезия, столицата на племето мандубии. Цезар обединява всичките си легиони и тръгва незабавно към Алезия. За него е стратегически важно да не допусне съединяването на армията на Верцингеторикс с новите подкрепления от галско опълчение.

Алезия се намира на върха на ромбовидно плато с дължина 1 500 метра, което се издига над околния пейзаж на височина от около 150 метра. Градът заема само западната част на платото, а на другия край се разполага на лагер осемдесетхилядната армия, водена от Верцингеторикс.
Цезар води със себе си 60 хилядна войска. При пристигането си под Алезия разбира, че не би могъл да превземе града със щурм. Затова решава да обсади непристъпната крепост.

Хълмът, на който се намира Алезия, е част от по-голямо плато, през което преминават две не много големи реки, заобикалящи възвишението от север и от юг. Реките текат в две дълбоки долини, отцепвайки града от съседните хълмове. На запад от града двете долини се съединяват и преминават в една обширна равнина. Цезар разполага легионите си около града и разработва план за изграждане на защитни съоръжения.

Вътрешната линия укрепления преминава в подножието на околните хълмове от северната и южната страна на града, а после на около километър и половина от града се затваря в равнината.
Външният периметър преминава по върховете на околните хълмове и по равнините между тях, като отстои на около 200 метра от вътрешния укрепителен пръстен, оставяйки достатъчно място за маневриране на войските. В началото по протежението на двете укрепителни стени Цезар издига двадесет и три редута, за да прикриват войниците, които строят укрепленията и прокопават рововете. В подножието на платото римските легионери изкопават ров с ширина около 6 метра.

Всичко това се прави, за да се предотврати възможността за нападения, докато се строят основните укрепителни линии. На четиристотин метра от линиите на укрепленията са изкопани още два рова с ширина около 5 метра. Единият от тях е запълнен с вода, където това е възможно. Пръстта от рововете пък е използвана, за да се издигне и защитен вал, на който се издигат защитните палисади. На всеки 25 метра по протежение на палисадите римляните издигат кули. Валът е покрит със заострени клони, за да не може лесно да бъде изкачен от външната страна.

Изобщо, цялото съоръжение от две защитни палисади с прилежащите им валове и ровове е гениално изпълнение на замисъла на Цезар. Вътрешната стена има за цел да не допусне пробив от страна на обсадените войски на Верцингенторикс. Външната стена трябва да позволи на римляните да отблъснат очакваните да пристигнат галски подкрепления.

Външният пояс с отбранителни съоръжения се простира на почти 28 километра по периметъра. По нареждане на Цезар, между двете укрепителни линии легионите строят лагерите си – за конницата и пехотата, както и се запасяват с достатъчни количества продоволствие и фураж за конете.
Получава се така, че войската на Цезар, обсаждаща крепостта с голямата войска на Верцингеторикс, самата се готви за възможна обсада от страна на галското опълчение.
Цялата случка е уникална в историята. Макар Цезар сам да пише, че идеята за двойните укрепителни линии е заимствал от славния си предтеча Сципион Африкански – победителят на Картаген, когото за заслугите му римляните наричат втори основател на Рим.

Обсадата на Алезия продължава малко повече от месец. В обсадения град гладът идва много скоро. Военачалниците на Верцингеторикс предлагат какви ли не идеи за да се изхранва войската и обсаденото в града население. Стига се до такива предложения като да се жертват непотребните в битка старци, жени и деца, за да се изхранва с месото им войската или направо да се капитулира пред Цезар.
Взето е компромисно решение. Всички, които не могат да бъдат полезни в отбраната на крепостта са изгонени от нея. На ничията земя между крепостните стени на Алезия и укрепленията на римските легиони са прокудени над 3000 деца и жени. Изгонените молят римляните да ги вземат за роби или поне да ги нахранят. Но Цезар си има достатъчно проблеми с изхранването на собствените си войски. През цялото време на Галската война местните практикуват тактиката на “изгорената земя” и събирането на провизии за изхранването на десетките хиляди легионери е трудна задача. В играта на железни нерви печели Цезар. След дни на хленч под стените на обсадения град, нервите на  Верцингеторикс не издържат и той пуска обратно в крепостта прокудените по-рано жени и деца. Но междувременно гладът е намалил доста бройката им.

Когато крепостта вече е почти от месец под обсада, пристига очакваното подкрепление. Четиримата главнокомандващи, изпратени да събират опълчение, водят със себе си почти 200 000 гали. Начело на подкрепленията са атребатът Комий и братовчедът на Верцингеторикс на име Веркасивелаун. Бойният дух на обсадените се покачва. В следващите два дни римските укрепления са атакувани както от обсадените войски на Верцингеторикс, така и от пристигналите в подкрепа опълчения. И през двата дни легионерите успяват да не допуснат пробив през отбранителните си линии.

Третото сражение се оказва решаващо. Веркасивелаун с 60-хилядна войска започва масирана атака, опитвайки се да разруши откритите от галските съгледвачи слаби участъци от римските укрепления.
Едновременно от вътрешната страна на защитните линии Верцингеторикс напада също. Цезар изпраща конницата си срещу войските на Веркасивелаун. Самият той тръгва в контраатака срещу Верцингеторикс и го изтласква назад. След това с тринадесет кавалерийски кохорти (около шест хиляди човека) неочаквано излиза от укрепленията и напада атакуващите отвън галски войски. Армията, събрана предимно от опълчение, изпада в паника и се разпръсва. Римската конница я преследва и посича много от бягащите.

Римляните печелят пълна победа. Цезар се сдобива със 74 пленени знамена на противниците си. Много от вождовете на галското опълчение загиват, други са пленени.
Най-важният резултат от битката обаче е, че в лагера с галските подкрепления започва масово бягство и надеждите на обсадените в Алезия за спасение се изпаряват. Това се случва на 2 октомври 52 г. пр.н.е. На следващия ден, 3 октомври 52 г. пр.н.е. Верцингеторикс капитулира и се предава на Цезар. Любителят на ефектните подробности Плутарх описва много детайлно сцената на предаването на галския вожд.Той разказва, че Верцингеторикс облича най-бляскавите си доспехи, въоръжава се с най-доброто оръжие и на богато украсения си кон обхожда подиумът, на който е седнал Цезар. Без да каже нито дума, слиза от коня си, сваля от себе си доспехите и мълчаливо седнал в краката на римлянина.
Галският вожд е отведен под стража в Рим, където прекарва следващите шест години в очакване на триумфалното шествие на Цезар. По традиция в триумфа на военачалника, пленените високопоставени особи от неприятеля са част от шествието по римските улици, а след края на парадния марш са отвеждани в лаутумиите, където са удушавани или обезглавявани. Верцингеторикс също умира така – ритуално удушен след края на триумфалното шествие на Цезар по улиците на Рим през 46 г. пр.н.е.

Победата на Цезар край Алезия окончателно предопределя съдбата на Галия за следващите 500 години. Страната става част от Римската империя. След битката при Алезия галската война на практика е спечелена от Цезар и той се чувства достатъчно силен, за да започне битката за власт над целия римски свят.

Днес на предполагаемото място, на което преди 2068 години Верцингеторикс слага оръжие пред Цезар, се издига паметник. Това е един от редките случаи, в които на мястото на велика битка е издигнат монумент в памет не на победителя, а на победения.

0 коментара:

Публикуване на коментар