30 септември 2017 г.

Османската империя в епохата на своя разцвет с пълно основание е претендирала за световна империя. Владенията й се простират в Азия, Европа и Африка. Армията й е смятана за непобедима, а съкровищата, притежавани от султана и приближените му, за европейците са изглеждали несметни.

Върхът на величието си Османската империя достига през XVI век, по време на управлението на султан Сюлейман I, наричан Законодателя от турците и „Великолепни“ от европейците.
Разбира се, великолепието и величието през управлението на Сюлейман не би било възможно, ако ги нямаше успехите на предшествениците му. Дядото на Сюлейман, султан Баязид II, наричан „Светеца“, успява да утвърди предишните завоевания на империята, да потуши вътрешните конфликти и да даде на държавата десетилетия за развитие, без значими сътресения.

Внукът на Баязид, Сюлейман, се ражда през 1495 година в Трабзон, в семейството на султан Селим и Айше Хафса Султан, дъщеря на кримския хан Менгли I Герай. Още през юношеските си години Сюлейман е назначен за наместник на дядо си във васалното на Османската империя Кримско ханство.
Мястото се оказва най-безопасното в Османската империя през последните години на управление на Баязид II. Селим се опасява, че баща му ще предаде трона на брат му, събира войска и през 1511 година въстава срещу баща си. Претърпява поражение, след което се скрива в Крим под защитата, колкото и странно да звучи, на собствения си син.

Но през 1512 година се случва нещо необичайно – 64-годишният Баязид II за да прекрати вътрешните разпри и разцепването на империята, доброволно се отказва от престола (предполага се, че еничарите му "помагат" да вземе това решение) в полза на Селим.

Султан Селим I се заклева, че баща му ще се радва на „почетна оставка“, но само месец по-късно Баязид умира. Вероятно новият владетел е решил за всеки случай да ускори естествените процеси.

В мюсюлманската Османска империя никога не е имало проблеми с наследяването на властта – харемът ги „произвеждал“ в повече от достатъчни количества. Това пък поражда кървавата традиция всеки нов султан, при възкачването си на трона, да се избавя от братята си. Селим I, получил по-късно прозвището Явуз (Жестокия, грешно превеждано като „Страшни“), спазва традицията и избива около 40 от братята и братовчедите си, а за всеки случай и още много други роднини от мъжки пол. След това се заел да оправи държавата, като започнал с изтребването на 45 хиляди шиити в Мала Азия. „Да управляваш, означава жестоко да наказваш“, такъв бил девиза на Селим I.

Осемгодишното управление на Селим I преминава в битки и екзекуции. Султанът, окончателно утвърдил върховенството на Османската империя в Близкия изток, е погубен не от вражески куршум или дворцов заговор, а от чумата, която го отнася тъкмо в навечерието на поредния военен поход, който се кани да предприеме.

Така на 30 септември 1520 година на трона на Османската империя се възкачва Сюлейман I. Чуждестранните дипломати в Истанбул изпращат съобщения до родните си страни, в които пишат, че на мястото на „побъркания лъв“ сяда „кротко агънце“.

Сюлейман наистина, за разлика от баща си, не се слави с кръвожадност, дори напротив – по критериите на онези времена е човек достатъчно уравновесен и справедлив.
Възкачването му не е съпроводено с масово клане на роднини. Отчасти това се обяснява с това, че кървавите разправи на баща му осигуряват на Сюлейман значително по-малко конкуренти за трона. Поданиците му забелязват безкръвното начало на управлението му и го оценяват по достойнство.

Втората изненада идва, когато Сюлейман позволява на всички пленници – търговци и занаятчии, попаднали в плен по време на баща му, да се приберат по родните си места.
Този подход му позволява да постигне много добри търговски отношения между Османската империя и съседите й. Едновременно с това у европейците се наслагва виждането, че “кроткото агънце” е безопасен противник и не представлява военна заплаха.
Това обаче е много сериозна грешка. Сюлейман I, въпреки цялата си умереност, мечтае да прослави името си и с военни победи. По времето на своето управление предприема 13 военни кампании, 10 от които са насочени срещу Европа.

Само две години след възкачването му на трона, султанът напада Унгария, превзема крепостта Шабац на Дунав и обсажда Белград. През 1522 година войските на Сюлейман превземат остров Родос, през 1524 година, османлиите, след като разбиват португалския флот в Червено море, установяват пълен контрол над морския басейн. Година по-късно, през 1525 г., васалът на Османската империя Хаир ад Дин Барбароса установява контрол над Алжир. През лятото на 1526 година османлиите тотално разбиват унгарците и вземат в плен десетки хиляди хора.

През 1529 година, Сюлейман I начело на 120-хилядна войска поема към сърцето на Европа. За пръв път османлиите на 29 септември 1529 година предприемат обсада на Виена. Ако бяха успели да превземат столицата на Австрия, историята можеше да има коренно различен вид. Но това, което не успяват да сторят австрийските войски, го правят епидемиите – султанът губи две трети от войската си заради болести и е принуден да свали обсадата и да се върне безславно в Истанбул.

В последствие Сюлейман още няколко пъти опитва да воюва срещу европейски държави, но всеки път търпи крах в начинанията си. Повече не се опитва да щурмува Виена, но за сметка на това почти напълно покорява Унгария, както и Босна и Херцеговина, Славония, Трансилвания, която прави васално владение на империята. Дори самата Австрия се задължава да изплаща на Османската империя данък.

На северните граници на империята Сюлейман има много сложни отношения с Московското царство, макар и сблъсъците му с руснаците да не са директни. Кримският хан и васал на Османската империя, извършва набези в руските земи, достигайки дори до Москва. Казанските и сибирските ханове също чакат помощ от султана в битките с Москва. Османлиите периодично участват в набезите в руските земи, но мащабни нахлувания не са планирани изобщо.

За обсадилият Виена Сюлейман Москва изглежда като много дълбока провинция, за да губи време и средства за покоряването й. Султанът предпочита да си има работа с “цивилизована Европа”, затова през 1536 година сключва таен съюз с френския крал Франсоа I, като му помага в битката с испанския Карл V за господство над Италия.

В паузите между нескончаемите военни кампании султанът се опитва да преустрои и да въведе ред в живота на поданиците си, като за целта става инициатор в създаването на светски закони. До времето на Сюлейман I животът в империята се регулира изключително по законите на шириата, но той много точно разбира, че огромната държава, в която живеят много различни народи от различни вероизповедания, не може да се развива нормално само на база на религиозни постулати.

Някои вътрешни реформи, замислени от Сюлейман I, не постигат успех. До голяма степен това се дължи на безкрайните военни кампании, които води империята.
Затова пък, султанът, който сам пише стихове, оказва огромно влияние в културния живот и в архитектурата на империята. По негово време са построени три джамии, смятани за архитектурни шедьоври – “Селим джамия” в Одрин, “Шехзаде джамия” и “Сюлейман джамия”.
“Великолепния век” на Сюлейман I е ознаменуван от строежа и на разкошни дворци, чиито богат интериор днес е познат на целия свят, или поне на любителите на телевизионните сериали, изгледали едноименния сериал.
Именно сред този разкош протича личния живот на Сюлейман I, който е не по-малко интересен от завоевателните му походи.
Смята се, че наложниците в харема на султана са били само безправни играчки на монарха. До известна степен това е така, но само на пръв поглед. Умна и предприемчива жена дори със статут на наложница би могла да си извоюва предразположението на султана и дори да го подчини на влиянието си.

Именно такава жена се оказва Хюррем Султан, или Роксолана, или още по-точно Анастасия Лисовска. Точното име на тази жена и до днес не е известно, но се знае, че е славянка, взета в плен още като дете и предадена в харема на Сюлейман. Тази загадъчна жена оказва огромно влияние върху историята на Османската империя.
Историците смятат, че Роксолана е дъщеря на свещеник и преди да попадне в неволя, успява да получи начално образование. Сред “колежките” си в харема се откроява не само по красота, но и с острия си ум, което й позволява да заеме особено място в живота на султана.

Роксолана е четвърта наложница на Сюлейман, но след шест години, прекарани в харема, монархът до толкова се привързва към нея, че официално се жени. Освен това, повечето синове на Сюлейман от първата наложница умират още в невръстна възраст, а Роксолана “обезпечава” султана с наследници.

Любимец на Роксолана е синът й Селим, и за да му разчисти пътя към престола, майката с много интриги решава да се освободи от главният му съперник – доведеният му брат Мустафа, син на третата заложница, черкезката Махидевран Султан.
Сюлейман вижда като свой наследник Мустафа, но Роксолана успява да “натопи” конкурента, като изфабрикува писма от негов име до иранския шах. Мустафа е уличен като предател, подготвящ заговор. В крайна сметка е извикан при баща му, който се намира по това време на поредния си поход и на практика пред очите на Сюлейман е удушен от охраната на султана.

Жертва на интригите на Роксолана става и близкият приятел на Сюлейман I, великият везир Ибрахим паша, който фактически играе ролята на глава на правителството в Османската империя и ръководи държавните дела докато монархът води военните си кампании. Ибрахим не оценява навреме сериозността от влиянието на Роксолана върху Сюлейман и се оказва обвинен, че “работи в полза на Франция”, за което е екзекутиран.

Роксолана успява да качи Селим на трона след смъртта на баща му и тук Османската империя я очаква изненада. Любителят на поезията и изкуствата Селим II се оказва и горещ поклонник на алкохола. Невероятно, но факт — султанът на мюсюлманска държава влиза в историята с прякора “Пияницата”. Историците и до днес се затрудняват да отговорят на въпроса, как е възможно това да се случи, като не рядко винят за порока на сина славянските гени, предадени му от майката.

Веселият нрав на пияницата Селим изиграва пагубно влияние на Османската империя. По негово време армията започва да търпи първите големи поражения от европейски държави. След “Великолепния век” на баща си, Селим бележи началото на залеза на империята…

Но това се случва по-късно. Управлението и живота на Сюлейман Великолепни завършват по време на боен поход при обсадата на крепостта Ситевар в Източна Унгария. Султанът загива не от куршум или вражеска сабя, а от болест, което не е необичайно при напредналата му възраст. Сюлейман е вече на 71 години, което за онази епоха се смята за преклонна старост.

Умира в нощта на 6 септември 1566 година. Според легендата, преди смъртта си повикал главнокомандващия си и наредил следното: Табутът му (погребалната носилка) да бъде носен от най-добрите лекари на империята, по целия път на погребалната процесия да бъдат разпръсквани сред народа скъпоценни камъни и златни монети, и ръцете му да висели в страни. Потресеният военачалник се осмелил да помоли султана да му разясни странните си желания. Сюлейман се усмихнал и отговорил: нека всички да видят, че пред болестта, изпратила султана в гроба, дори и най-добрите лекари в империята са безсилни; нека всички да знаят, че цялото ни богатство, трупано през живота ни, остава в този свят; и нека всички да видят, че Сюлейман Великолепни, великият повелител на Османската империя, си отива от този живот с празни ръце.

Сюлейман I е погребан в мавзолей на гробището в построената от него Сюлейман джамия, редом до любимата му жена Роксолана.

0 коментара:

Публикуване на коментар