17.9.16

Конфликтът в Близкия Изток продължава вече десетилетия. Началото му е поставено, когато на територията на древната земя на Палестина се появява независима еврейска държава.

Водещите световни държави след края на Втората световна война смятат, че е наложително да се предостави държавен статут на еврейския народ, преживял ужасният геноцид в Европа и коствал живота на 6 милиона души.

Появата на еврейска държава на земите на Палестина обаче никак не се харесва на арабите. На първо място заради това, че за създаването на Израел се предлагат територии, на които по същото време живеят араби-палестинци. На териториите на бъдещ Израел към момента на създаването му, евреите съставляват не повече от 33 % от населението и арабският свят си задава въпроса: защо се нарушават правата на болшинството?

До 1947 година международният мандат за Палестина е притежание на Великобритания. Короната обаче се отказва от него, като много точно формулира главната причина за всички последвали войни и конфликти в това парче земя – невъзможността да се намери решение, което еднакво добре да удовлетвори интересите и на араби, и на евреи.
Приетият от ООН плаз за подялба на Палестина на арабска и еврейска държава така и не е реализиран на практика. След провъзгласяването на държавата Израел през 1948 година започва поредица от войни между новата държава и страните от арабския свят.

Израелтяните, опирайки се на подкрепата от страна на САЩ, успяват в тези войни не само да извоюват правото си на съществуване, но и да разширят територията си за сметка на превзети земи от войнствените си съседи.
Проблемът обаче се състои в това, че въпреки военните неуспехи, арабският свят категорично не иска да се примири с правото на Израел да съществува. Като резултат от това еврейската държава живее постоянно в условията на действащ военен лагер. И въпреки че подобен начин на живот закаляват характера на израелския народ, Израел също иска да живее в мир и безопасност.

Войнственият дух на арабския свят се обяснява още и с това, че зад гърба си има поддръжката на единствената от големите държави – Съветския съюз, който разглежда близкоизточния конфликт като геополитическо сражение с “патрона” на Израел – САЩ.

За създаването на държавата Израел своят роля има и лидера на СССР Йосиф Сталин, който също се изказва в подкрепа на еврейска държава. Обаче политиците на новосъздадената държава избират курс на сътрудничество със САЩ, което довежда до разрив в отношенията им със СССР. Именно след това Съветския съюз започва да укрепва връзките си с арабските държави и да оказва помощ на силите, противопоставящи се на Израел.

През 1967 година в декларацията от Хартум арабските страни застават зад принципа на трите “не” в отношенията с Израел – “не” на мира с Израел, “не” за признаването на Израел, “не” за преговори с Израел.

Водеща страна в арабския свят в периода тогава е Египет, а неин президент по това време е привърженикът на “арабския социализъм”, Героят на Съветския съюз, Гамал Абдел Насър. Той е политикът, който настоява за обединение на арабския свят и дори успява да създаде Обединена Арабска република, в която освен Египет за известно време влиза и Сирия.

След смъртта на Насър през 1970 година, президент на Египет става Ануар Садат. За разлика от предшественика си, той не споделя социалистическите идеи и се отнася доста хладно към СССР. Според Садат, именно Съветският съюз е снабдявал с недостатъчно оръжие арабите и е виновен заради това за поражението на Египет по време на Шестдневната война от 1967 година, когато страната се лишава от контрола над Синайския полуостров.
Като алтернатива на съветската помощ Садат смята сближаването със САЩ. През 1972 година Египет се отказва от съветската военна помощ и отпраща от страната съветските военни съветници.

Без да се сдобие с особен прогрес в затопляне на отношенията със САЩ, и след като значително влошава връзките си с СССР, Египет въпреки всичко започва през 1973 година съвместно със Сирия нова война срещу Израел, която в историята се нарича “Войната от Йом Кипур" (в западния свят е по-известна като "Войната на Съдния ден”). Военният конфликт “по традиция” завършва с победа за Израел, макар и успехът да е не толкова впечатляващ. От пълното поражение Египет и Сирия са спасени отново от СССР, който предупреждава САЩ, че прекаленото навлизане на израелски войски ще наложи пряката военна намеса на съветски войски.

Резултатът от “Войната от Йом Кипур” е главно в това, че Египет не успява да си върне Синай. Президентът Ануар Садат разбира, че желаната цел може да бъде постигната не с военни средства, а по мирен начин.

За да поеме по този път обаче трябва окончателно да жертва отношенията със СССР и Египет денонсира договора за дружба между двете страни.

САЩ посрещат с ентусиазъм новата египетска политика. Първо, новият курс в политиката на Садат позволява на САЩ да лишат СССР от важен и силен съюзник в Близкия изток. Второ, египетско-израелски договор ще укрепи позициите на съюзника на САЩ в региона – Израел.

Ануар Садат не изпитва особена любов към Израел, но е съблазнен от многомилиардната икономическа помощ, която САЩ обещават да отделят за Египет срещу сключването на договор с Израел.

През ноември 1977 година се случва събитие с голяма историческа стойност – президентът на Египет Ануар Садат посещава Йерусалим, за да обсъди възможните условия за сключване на мирен договор с Израел.
Визитата коства много на Египет. Положението му в арабския свят е подкпано, защото арабите оценяват тези преговори като предателство спрямо палестинците, изгонени от техните територии след създаването на Израел.

Садат не се отказва от избрания курс. Решаващите преговори се провеждат в резиденцията на американските президенти Кемп Дейвид под патронажа на президента Джими Картър. Преговорите продължават от 5 до 17 септември 1978 година. На 17 септември 1978 година са подписани Споразуменията от Кемп Дейвид - “Принципи за подписване на мирен договор между Египет и Израел” и “Принципи за мир в Близкия изток”.

На база на тези документи на 26 март 1979 година във Вашингтон Ануар Садат и премиерът на Израел Менахем Бегин подписват Египетско-израелски мирен договор, с който се слага край на войната между двете държави и се установяват дипломатически и търговски отношения.

Споразуменията от Кемп Дейвид са революционни по същността си – за пръв път след 30 години противопоставяне арабска държава признава правото на Израел да съществува. Западът оценява по достойнство споразумението – Садат и Бегин са удостоени с Нобелова награда за мир. Също “по достойнство” и арабския свят дава своята оценка – бившите съюзници на Египет прекратяват всякакви отношения с него и му обявяват бойкот. В Съветския съюз, естествено, наричат споразумението “Сговорът от Кемп Дейвид”, намеквайки по много прозрачен начин за “Мюнхенския сговор” от 1938 година между западните държави и Хитлер. Интересно е да се отбележи, че по време на Втората световна война Ануар Садат активно сътрудничи с германските агенти, действащи в Египет срещу британските сили.

Като отплата за мира от страна на Израел Египет си връща Синайския полуостров и получава щедра икономическа помощ от САЩ. В споразуменията палестинският въпрос също е засегнат, но много мъгляво е потвърдено правото на палестинците “сами да изберат бъдещата си форма на управление”. На практика Ануар Садат разделя въпросите по регулиране на своите си проблеми с Израел и борбата за правата на арабите от Палестина. Това палестинците не му прощават, както и целия арабски свят.

Вътре в страната също се задълбочават проблемите. Еуфорията от връщането на Синай е краткотрайна, а икономическата помощ от САЩ не довежда до стремително повишаване на качеството на живот на египтяните. Обществото масово продължава да е враждебно настроено към Израел и тази тенденция се запазва и до днес.

Освен това, Садат предизвиква силно недоволство у представителите на левите сили и радикалните ислямисти. Първите не могат да му простят отдалечаването от социалистическите принципи и скъсването със СССР. Вторите – договорът с Израел, чието право на съществуване ислямистите и до днес отхвърлят.

Развръзката настъпва на 6 октомври 1981 година. В Кайро, по време на военен парад в чест на годишнината от арабско-израелската война от 1973 година, група военни – членове на радикалната групировка “Ал Гамаа ал Ислямия” и “Египетски ислямски джихад”, атакуват трибуната, на която се намира президентът на Египет. Ануар Садат е убит с два куршума – в гърдите и във врата. Според свидетелства на очевидци, последните му думи са “Не може да бъде!”. Раненият президент е откаран в болница, но почива скоро след това.

След смъртта на Садат президент на Египет става Хосни Мубарак, който по време на покушението срещу предшественика си получава рана в ръката. Мубарак запазва договора с Израел и постепенно изглажда отношенията с арабския свят и Съветския съюз, а по-късно и с Русия.

Кемп Дейвидските споразумения поставят началото на преговорния процес между Израел и арабските държави.
Постепенно голяма част от съседите на еврейската държава официално признават съществуването й. И единствено главният въпрос, от който започва всичко – въпросът за формирането на независима арабска държава на територията на Палестина, така и си остава нерешен.

През 1993 година в Осло лидерът на Организацията за освобождение на Палестина Ясер Арафат и премиерът на Израел Ицхак Рабин подписват споразумение за принципите за окончателно регулиране на палестинския конфликт, за което и двамата получават Нобелова награда за мир. На 4 ноември 1995 година Ицхак Рабин е убит от израелски ултрадесен активист, смятащ, че постигнатата договореност е “предателство спрямо интересите на Израел”.

0 коментара:

Публикуване на коментар