6.4.16

Навсякъде около нас гъмжи от отровни растения – те растат в нашите паркове, градини, живи плетове и малки горички край гъсто населените градове. Много от тях радват очите ни, но това не им пречи да са смъртоносни. Например, силно отровните напръстници (Digitalis), за които много често онези, които ги отглеждат като декоративни цветя не си дават сметка, че биха могли да са смъртоносни. Заради красивите си цветове не са един и двама градинарите, които оглеждат растението Сама китка (Aconitum), без да подозират колко отровни са листата, цветовете, стъблото и най-вече корените на това цвете. Вълчето биле, както е друго име на това цвете, съдържа алкалоида аконитин, който може да отрови човек. (Но да не забравяме, че отровните растения, в това число напръстниците и Сама китка, са се доказали и с лечебните си свойства).

Археолозите отдавна предполагат, че далечните ни предци са използвали растителни отрови, за да направят лова си по-успешен. Потапяйки остриетата на стрелите си в отровна отвара ловците са печелили преимущества – животното или пада поразено от дозата отровни вещества – алкалоиди или карденолипиди, които мигновено я убиват, или пък са достатъчни за да забавят жертвата, за да може ловците да я настигнат по-лесно.

Доскоро обаче нямаше нужните методи, с които да се докаже използването на растителни отрови от първите ловци. Валентина Борджия (Valentina Borgia), специалист по оръжията на ловците от епохата на палеолита от Института за археологични изследвания “Макдоналд”, смята, че тя и колегите й са успели да разработят начин, с който да докажат, че човек е използвал отровни вещества преди 30 000 години.

“Знаем, че вавилонските воини, гърците и римляните са използвали отрови не само за лов на животни, но и по време на битки. Всъщност, думата “токсичен” произлиза от “toxon”, което на гръцки означава “лък”. Taxus са вид тисови дървета, чиято дървесина е много гъвкава. Използвала се е от дълбока древност за направата на лъкове. Във Великобритания тисовете, които са отглеждани заради дървесината им, са засаждани на оградените места, използвани за гробища, за да не може животните да се отровят, ако консумират плодовете на дървото”, разказва Валентина Борджия. В началото на проучването си тя разглежда разпространението на отровните растения, както и свидетелствата за използването им от ловци. В наши дни малко са общностите, които са далеч от контакта с цивилизацията, но все пак оцелелите племена все още използват отрови, както са го правили предците им преди хилядолетия. Племето яномамо, което живее в джунглите на Амазония, все така топят стрелите си в известната по цял свят отрова кураре, която добиват от дървета и лиани от вида Стрихнос (Strychnos). В Африка се сдобиват с “бойни отровни вещества” от различни растения, най-често това са акокантера (Acokanthera), строфант (Strophantus) и същият стрихнос. В Азия пък използват аконит, за да убиват големи животни, като мечки или сибирски планински кози. В  Малайзия мажат върховете на оръжията си със сок от отровен анчар (Antiaris toxicaria).

Китайско шишенце с отрова, съхранявано
завито във вестник от 1926 г.
През 2014 година Валентина Борджия и химикът-криминалист Мишел Карлин (Michelle Carlin) от Нотърмбърийския университет започват да разработват начин за откриване на нищожни останки от отрови, запазили се вероятно по исторически артефакти. Всекидневната работа на Мишел Карлин се състои в това, да открива с помощта на химичен анализ забранени вещества. Използва специален метод – течна хроматография – с която е в състояние да открие невидими следи от наркотици, например, прашинки кокаин останали в подплатата на дреха.

Същият метод може да се използва, за да се откриват отрови, използвани преди хилядолетия, но все пак оставили следи по артефакти, открити при археологически разкопки. Изследователите създават база данни, в която са описани отровни растения. Методът за анализ, който са разработили, оставя самият артефакт непокътнат след изследването му – вероятните останки от отровни вещества се събират от повърхността на находката с просто мазване с тъкан, намокрена в чиста вода.

Образците от отровни растения за базата данни са предоставени от Ботаническата градина на Кембриджския университет и замъкът Алнуик (Нортъмбърленд). Замъкът си има своя “Отровна градина”, където посетителите могат да видят 150 растения. Някои от тях, като аконита например, са толкова отровни, че Алнуик има издаден специален лиценз от държавата, позволяващ да се отглежда опасното растение.

Зрънца нишесте от аконит
Друг начин да се определи, каква точно отрова е използвана, е да се анализира състава на растителното нишесте, което остава по повърхността на древните оръжия.  По зрънцата на нишестето може да се определи таксономията на растението – зърната на различните видове се отличават по размер, форма и структура. В това начинание Валентина Борджия е подпомогната от специалиста по този метод доктор Хю Бартън (Huw Barton) от университета в Лестър.

Много музеи разполагат с етнографски колекции. Показват и съхраняват оръжия, които може да са били “отровни” някога. Заедно с италианския си колега доктор Якопо Крецини (Jacopo Crezzini) Валентина Борджия изучава предмети от Музея по археология и антропология в Кембридж, Музея Пит-Ривърс в Оксфорд и Музея Пигорини в Рим. Сред изследваните артефакти са китайска бутилка с аконит (завита с парче вестник от 1926 година), малайзийски върхове за копия, отровени с анчар, африкански стрели и стъкленица с кураре.

Химичният анализ, извършен от Мишел Карлин, доказва, че останките от отровни вещества лесно се откриват при обекти на възраст до около 100 години. През цялото време останките запазват химичните си свойства. Но на изследователите им предстояло да проверят методиката си при далеч по-древни предмети.

Отровна стрела от преддинастичен Египет
Такива са шест стрели с каменни върхове, датиращи от Египет, преди управлението му от първите фараонски династии. Това ще рече около  IV хилядолетие преди новата ера. Стрелите се пазят в музея по антропология Фийби А. Хърст (Бъркли, САЩ). Първото им проучване е правено преди около 40 години. Тогава за анализ от каменните върхове е взето някакво черно вещество, което е инжектирано на котка. Животното оцелява, но показва “клинична картина”, характерна за отравяне. Това означава, че стрелите някога са били потопени в отрова.

“Днес имаме нужните прибори, които ни позволяват да получим повече информация, без да се налага да прибягваме до жестоките опити върху животни. Предварителните анализи сочат без съмнения, че на стрелите има следи от акокантера […] И все пак, не можем да сме съвсем на 100 % сигурни, защото в [отровата] има още много съставки”, казва Валентина Борджия.

Според думите й, използването на отрови е носело определена символика за древните хора. Те добре са познавали растенията, лечебните им свойства и опасностите, които крият. Приготвянето на отрова е било просто и икономично занимание, а рискът за нещастни случаи – минимален. Самото създаване на отровната смес се превръщало в част от традициите и ритуалите на ловуването.

Когато археолозите по време на разкопки вадят артефакти от земята, те често ги почистват от полепналата по тях пръст, а нерядко и ги промиват. Валентина Борджия призовава колегите си да се свържат с нея, ако намерят оръжия и да не го почистват. “Вече разполагаме с методиката и доказахме, че тя работи. Трябват ни образци – колкото се може повече, за да изследваме и да затвърдим начина на определяне на химическия състав на отровните вещества”.

Стрели и съд за кураре
Валентина Борджия отрича научните й интереси да са във връзка с фамилията й (името на Лукреция Борджия е нарицателно за отровител). Но археоложката си признава, че е възхитена от латинската фраза “nomen omen”. Приблизителният превод на фразата е “името е поличба”. Колегите на Валентина Борджия обаче няма от какво да се притесняват, защото интересите й към отровите са от чисто академично естество.
По думите й, изследването за използването на отрови от праисторическите хора допълва представите ни за начините и ритуалите на ловците, както и за това, по какви различни начини човек се е запознавал със свойствата на растенията и ги е използвал за нуждите си. “Парацелз, лекар и алхимик от епохата на Възраждането е казал: dosis facit venenum (дозата прави отровата, т.е. – всичко опира до количеството вещество). Етнографските проучвания показват, че най-разпространените отровни растения […] са се употребявали и за лекуване на най-различни болести. Не е за учудване и фактът, че много от тези вещества са в основата и на съвременните лекарствени препарати и се използват със същия успех”.



0 коментара:

Публикуване на коментар