13.11.16


Този ефект е познат на всеки от нас. В ясна нощ се вгледайте в Луната и ще видите, че когато тя се намира над хоризонта, видимо изглежда по-голяма, отколкото когато е високо над главите ни. Парадоксалното е, че засега няма категорично признато от научните среди мнение на какво се дължи този ефект. Ясно е само, че се касае за илюзия, при това илюзията се ражда в нашия мозък.

Забравете “рефракцията” и “понеже хоризонталните лъчи изминават по-дълъг път през атмосферата” – тези обяснения не важат в случая и върху зрителните размери на Луната. Доказателството е, че снимките на Луната я показват като абсолютна еднаква в коя да е точка от пътя й по небето. Това означава, че изображението, което попада и на ретината на очите ни винаги е еднакво, но мозъкът ни възприема “видяното” по различен начин.

Дълго време се предполага, че всичко опира до законите на перспективата. Направете си опит. Вземете снимка, на която е фотографиран заминаващ в далечината път. Изрежете две еднакви кръгчета и поставете едното по-близо до “началото” на пътя, а другото – някъде там, където пътят съвсем изтънява. На фона на снимката двата кръга ще ви изглеждат видимо с различни размери. Дали и с Луната не се случва същото?

Когато в зрителното ни поле освен Луната попаднат и други обекти (гора, планина и т.н.), които се намират по-близо до нас от нея, мозъкът ни я възприема като далечен, следователно и по-голям обект. На фона на чистото небе, Луната ни изглежда по-близка и веднага коригираме “размера” й до по-малък. Но да речем в морето също няма предмети, които да ни дават представа за разстоянията. И въпреки това, моряците също виждат Луната над хоризонта по-голяма.

Според теория, предложена през 60-те години на ХХ век от Лойд Кауфман и Джеймс Рок (между другото, подобни идеи е излагал два века по-рано и Леонард Ойлер) мозъкът ни “предполага”, че небесният купол представлява не правилна сфера, а сплескана. Психолозите подкрепят тази теория с експериментални доказателства. И поради тази “елипсовидност” мозъкът смята, че обектите (в това число и Луната), които се намират над хоризонта са по-отдалечени, отколкото тези, които са в зенита. Макар окото ни да фиксира един и същ ъглов размер на Луната (около 0,5 градуса), автоматично въвеждаме корекция за разстоянията. Заради това получаваме илюзията за различни големини на един и същ предмет.

Остава учените да дадат логично обяснение, защо мозъкът ни е решил, че сферата на небето не е точно сфера, а “сплескана” сфера.


0 коментара:

Публикуване на коментар