Във водовъртежа на тези борби не веднъж е попадал и Вивалди – най-загадъчния композитор на барока, известният музикален хулиган, а защо не и “пънкарят” на своето време.
Антонио Вивалди се ражда на 4 март 1678 година. Седмаче. Но иначе е също толкова риж, колкото и баща си, когото в оркестъра на “св. Марко” наричат с прякора Rosso, т.е. “червения”. Тихият и богобоязлив (до някое време) Антонио би могъл да се нарече и “различният в семейството”. По-малките му братя са голяма напаст – Франческо Вивалди например, не веднъж е съден за пиянство и хулигански сбивания, а Бонавентура (Изепо) е изгонен от родната Венеция за три години, отново за пиянство и хулигански свади.
Антонио не тръгва по пътя на братята си, но вероятно в голяма степен за това “вина” имат тежките астматични пристъпи, които го мъчат през целия му живот. Тежкият характер на “червенокосото семейство” при него се проявява по друг начин.
Майка му, Камила, смята музиката – особено театралната – за “дяволска работа”. Затова за хилавия си син избира кариерата на свещеник. Антонио се съгласява с този избор подозрително леко. Но едва посветен в духовен сан, загърбва обетите и се включва в манастирския оркестър “Де ла Пиета”.
Вивалди на моменти действа точно като дребен мошеник. Веднъж, например, му поръчват да закупи клавесин. Дават му 60 дуката. Антонио спазарява клавесина за 30, а останалите просто си прибира в джоба. За постъпката му опитват да го съдят, но по това време вече си е извоювал славата на композитор от европейска величина и някак си успява да избегне съда.
Сдобива се със славата най-вече заради "хулиганското" си отношение към музиката. Нерядко критиците пишат за него, че е “смел новатор, въвел духовите инструменти в оркестровката”. Приведено към днешните стандарти, това новаторство би се равнявало на експеримент, в който диригент на симфоничен оркестър прибави към цигулките и няколко поп-фолк певици, заради характерните им носови провиквания. По времето на Вивалди духовите и ударните инструменти са смятани за “военни” принадлежности и мястото им изобщо не е сред “божественото дихание” на класическия оркестър.
Вивалди започва да използва “варварските” инструменти почти от началото на композиторската си кариера. Както и днес, за да се хранят и живеят нормално, композиторите са принудени или да се устроят на работа при някой богат и влиятелен човек, или да продават колкото се може повече от произведенията си, във възможно най-голям тираж. Вивалди – волю-неволю – се налага да се обърне към акулите в тогавашния “шоу бизнес” – амстердамските музикални “мениджъри”.
Рим се разтревожил. Римските композитори съвсем не са съгласни ей така, без бой, да се оттеглят от пазара. И на война, като на война. Цигулките замлъкват, за да бъдат заменени от музиката на доносническото перо, скрибуцащо върху хартията. По това време Вивалди се увлича в писането на опери и – както е прието – голяма част от времето си прекарва в компанията на актьори.
Мъжете все още не участват в оперните представления; ролите се разпределят между жени и кастрати. Първите са много повече. Интригантите се хващат именно за това. В Мантуа Вивалди се запознава с Анa Джиро, певица от средна ръка, но пък много симпатична. Известно време Антонио Вивалди неизменно дава главните роли в оперните си творби именно на нея.
А това се оказва благодатна почва за сплетни и слухове. “Отстъпникът, рижият свещеник, вместо да се отдаде на служба на Бога, се е забъркал с една актриса, а може би и със сестра й, а защо не и с двете заедно? Издава си опусите, като използва услугите на холандски протестанти и изобщо се държи аморално”. Такива са доносите, които започват да валят по адрес на Вивалди. Всичко би могло да се размине тихо и кротко, защото католическите стожери на морала гледат на композиторите като на незначителни придворни шутове, без особено значение за делата божии.
В Италия изобщо битува схващането за “musice vivere” (да живееш като музикант), което означава всеки ден да се напиваш до припадък и да се забъркваш с леки жени. Вивалди обаче е подложен на атака от внушителните сили на колегите си композитори. Операта му “Катон Утически” например, жъне небивал успех, но заради натиска, оказван от “кликата на композиторите”, бива забранена. Само в един единствен град – Ферара, но затова пък с убийствена формулировка: “Архиепископ Руфо не желае да вижда повече в града свещеника, който вместо да отслужва меси, се е отдал на удоволствия с една певица”.
Животът на Вивалди изведнъж става тежък. Слуховете плъзват по цяла Италия. Никой не иска да бъде свързван с неговото име. В крайна сметка и в родната му Венеция почват да го гледат накриво. Някога преуспяващ композитор, Вивалди е принуден да продава творбите си по цена за бедняци – дукат за парче. А по петите му вече го преследва и славата на младите хищни композитори. Наводнилият с опусите си Европа Вивалди се оказа зад борда. Последният покровител на Антонио Вивалди остава австрийският император Карл VI. Композиторът се обръща за помощ към благодетеля си, който му я предоставя, но… почива, докато Вивалди е на път за Виена.
На 28 юли 1741 година Антонио Вивалди почива в нищета, затънал в дългове. Погребан е в гробище за бедняци, срещу "скромната сума от 19 флорина и 45 кройцера".
Настъпват нови времена и нова музика. Барокът отстъпва мястото си на класиците, и за Вивалди почти никой не си спомня. Чак до ХХ век Вивалди е смятан просто за незначителен предшественик на Йохан Себастиан Бах (който, по ирония на съдбата, също почива на 28 юли но през 1750 година).
Новото завръщане на бароковия “пънкар” в голямата музика на ХХ век до известна степен се дължи на огромните тиражи на опусите му. Почти всичко, написано от “Рижия абат” се е запазило до наши дни.
Едно е безспорно – музиката на Вивалди ще се задържи в “топ чартовете” на класациите без значение дали ги смятат за творения на музикален хулиган или на неразбран гений.
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар