5.11.16

Тридневната епопея край Сливница записва една от най-славните победи във военната история на съвременна България.

На 2 ноември 1885 година Сърбия обявява война на България. Армията на западните ни съседи нахлува в България. По пътят им към София, която е целта на сърбите, има една преграда, удобна за да се изгради отбранителна линия.  Трябва противникът да бъде задържан на височините край Сливница, докато от Тракия пристигнат българските подкрепления. Българските войски трябва да отбраняват позиции с дължина по фронта от около 20 км. Фронтовата линия е разделена на три – левият фланг на българската отбрана е поверена на кап. Михаил Савов; в центъра е кап. Андрей Блъсков, а на десния фланг застават отрядите, командвани от ротмистър (капитан) Анастас Бендерев. Сърбите атакуват с около 20 000 души и 72 оръдия. Българската армия в началото наброява около 12 000 души и разполага с едва 40 оръдия.

Сраженията започват на 5 ноември. Сръбската конна бригада около Мало Малово предприема атака, която се разпростира по целия фронт. Българите отразяват атаката и успяват да заемат Мало Малово и Мека Цръв. В центъра и на левия фланг също са удържани позициите. По-късно през деня сръбската Моравска дивизия заема гр. Брезник, но забавянето в придвижването им дава възможност на българските подкрепления от Тракия да пристигнат.

Следващият ден започва с разбиването на сръбските части в края на десния фланг на българите. Поручик Зафиров и войниците разбират, че сърбите не са успели да обходят десния фланг на българите. Сърбите обаче мислят, че срещу тях настъпват големи български части. Уплахата сред противника е толкова голяма, че сръбският крал бяга в Пирот. Най-застрашен е левият български фланг. Срещу него действат Шумадийската и Моравската дивизии. Капитан Стефан Кисов и неговият отряд от близо 2000 души имат за задача да спрат Моравската дивизия на всяка цена. Почти половината от отряда на Кисов загиват, но изпълняват поставената задача. Моравската дивизия не успява да стигне навреме до Сливница. По същото време българите си връщат контрола над височината Мека Цръв, от която по-рано са принудени да отстъпят. Още 2500 воини и 8 оръдия пристигат като подкрепления.

Третият ден от битката, 7 ноември, е решителен. Спряната предния ден Моравска дивизия предприема ново настъпление. Срещу нея застава отряд, командван от капитан Христо Попов. С атака „на нож” българите атакуват край Гургулят и отблъскват 4 км назад сръбската дивизия. На десния фланг при Сливница, българите атакуват височината Три уши. При атаката загива капитан Марин Маринов. Срещу настъпващите към Три уши сърби българите изпращат и части от централната част на отбраната. Превъзходството е на сръбска страна, но всички възвишения на Три уши са овладени от българите.
Сръбската атака се насочва към отслабения български център, но в боя влизат частите от левия фланг начело с капитан Михаил Савов. Отрядът на капитан Коста Паница предприема атака срещу левия фланг на сърбите край  Изатовци и Комщица, което допълнително внася смут сред сърбите. Започва отстъпление и в края на деня Сливнишката позиция е спасена. Българите преминават в контранастъпление и навлизат на сръбска територия.

В тридневните боеве край Сливница загиват 1800 български воини. Сърбите губят 2100 души.
С победата българите практически защитават Съединението на Княжество България и Източна Румелия.
Датата 7 ноември се смята и за рождена дата на българската сухопътна войска точно заради победата край Сливница в битката, в която капитаните печелят войната и спасяват българското Съединение.

Най-величавият разказ за онази славна битка са думите на Иван Вазов. Седемте стиха на “Новото гробище над Сливница” са апотеоз на храбростта на българските воини, загинали в защита на младата българска държава.




Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте, легнахте
и „Лека нощ“ навеки си казахте —
                до втората тръба.
Но що паднахте тук, деца бурливи?
За трон ли злат, за някой ли кумир?
Да беше то — остали бихте живи,
не бихте срещали тъй горделиви
                куршума… Спете в мир.
Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
                умираха без страх.
Но кой ви знай, че спите в тез полета?
Над ваший гроб забвеньето цъфти.
Кои сте вий? Над сянката ви клета
не мисли никой днес освен поета
                и майките свети.
Борци, венец ви свих от песен жива,
от звукове, що никой не сбира:
от дивий рев на битката гръмлива,
от екота на Витоша бурлива,
                от вашето ура.
И тоз венец — той няма да завене,
и тая песен вечно ще гърми
из българските планини зелени,
и славата ще вечно пей и стене
                над гробни ви хълми.
Почивайте под тез могили ледни:
не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,
ни славний гръм на битките победни,
към вечността е маршът ви последни.
                Юнаци, лека нощ!
1885

0 коментара:

Публикуване на коментар