А пълното му име е ал-Малик ан-Насир Салах ад-Дин Абил-Мустафар Юсуф ибн Аюб. Ражда се през 1138 година в семейство от кюрдското племе равадия, които служат на багдадските халифи. Всички членове на семейството му са ревностни сунити и Юсуф, тоест – Саладин, също се превръща в пример за идеалния за правоверните мюсюлмани воин. Личното му име е Юсуф, а Салах ад-Дин е лакаб – почетно звание, което се превежда като „Благочестие на вярата“.
След дворцов преврат около 1162 година, везирът на фатимидксия халиф Шавар е прогонен и бяга в Сирия. Там убеждава Нур ад-Дин да му помогне, за да си върне властта в Египет. Нур ад-Дин изпраща в Египет войска, която поставя под командването на Асад ал-Дин Шрикух, а той взема в похода и племенника си Саладин. През 1164 година Шавар си връща властта над Египет, а Ширкух и Саладин се завръщат в Сирия. Важно е да се подчертае, че през цялото време Шавар се опасява, че бившите му съюзници от Йерусалимското царство може просто да решат да нахлуят в царството му.
Шавар търпи значителни щети от нападението на християните, но след сключване на поредното примирие, Алмарик I се връща в Йерусалим, отваряйки по този начин пътя за Ширкух и Саладин към Египет. Шавар ги приема като спасители, но Ширкух повече не се доверява на човека, сключил договори с неверниците срещу мюсюлманите. Той смята, че причина за това е принадлежността на египетските халифи към шиитите, които в представите на сунитите са еретици. Това подбужда Ширкух да реши да свали Шавар и изпраща Саладин за да арестува везира. Шавар е заловен и обезглавен, а Саладин изпраща главата му в Кайро. Везир на Египет става Ширкух, а за известно време на Фатимидските халифи е отредена ролята на марионетки.
Биографите на Саладин пишат, че Ширкух „е голям чревоугодник, който обича най-много тлъстото месо и през цялото време страда от стомашни болки“. Когато на 22 март 1169 година Ширкух умира (вероятно след поредната обилна вечеря), везир на Египет става Саладин. През следващата година превзема Газа, който е граничен град и от дълго време е защитаван от рицарите от Ордена на тамплиерите.
Салах ад-Дин е фанатично правоверен мюсюлмани. Смята за свой свещен дълг прогонването на всички неверници от Светите земи. Освен това, смята за нужно да усмири еретиците вътре в исляма – т.е. шиитите, или да ги пренасочи в правата посока на вярата. Една от първите задачи, с които се заема в Египет, е „засилване на сунитската вяра, насочване на местното население по истинския път на благочестието, проповядвайки му съкровените знания на суфизма“. За да постигне тази нелека цел, той не се спира пред нищо. През 1180 година например, нарежда да бъде разпнат еретикът-суфия Сухравади, защото си позволява „да отрича Божествения закон и твърди, че няма никакви сили“.
През 1171 година почива последният халиф от династията на Фатимидите. Заелият мястото му Саладин поставя началото на династията на Аюбидите (по името на бащата на Саладин). Укрепвайки властта си в Египет, Саладин насочва цялата си енергия към прогонване християните. Освен това иска да получи независимост от Нур ад-Дин, но без да къса окончателно връзките си с него. В постигането на тези цели му помага и съдбата: Нур ад-Дин почива на 15 май 1174 година, а през юли умира и Алмарик I. Нур ад-Дин е наследен от неопитен юноша, а наследник на Алмарик I на престола на Йерусалимското царство става 13-годишният Балдуин IV, който обаче, още 9-годишната си възраст страда от проказа. Нито един от двамата не успява да стане силен владетел, макар Балдуин да полага много усилия в тази посока. От този момент Саладин приема титлата султан на Египет.
През 1180 година Салах ад-Дин сключва съюз със султана на селджуците в Анадола Кълъч-Арслан II, като целта му е заедно да покорят Мосул. Омъжва една от дъщерите си за сина на султана. Новият зет отстранява баща си от властта и в бъдеще се превръща във верен съюзник на Саладин. Мосул обаче, няма никакво намерение да се предава, затова на Саладин му се налага да сключи 4-годишно примирие с младия крал на Йерусалимското царство – Балдуин. Влизайки в договорни отношения с неверниците, за да води войни срещу други мюсюлмани, Саладин сам прави същото, което по-рано е приемал за неприемливо поведение от правоверен владетел. След като завладява Алепо, оставя за управител в града брат си ал-Адил.
Следват опити от противниците му в ислямския свят да бъде очернен и дори убит. Враговете му прибягват до сделка с асасините, но опита за покушение се проваля. Саладин не може да пренебрегне заплахата от страна на сектата на асасините, водени от Рашид ад-Дин Синан. Първоначално повежда срещу тях войски. Асасините владеят девет крепости в планините Ал Нусайри и след като в продължение на цял месец не успява да завладее нито една от тях, Саладин решава да се оттегли. Повечето ислямски историци твърдят, че чичото на Саладин посредничи за мирно споразумение между него и Синан. По-късни панегерици пък твърдят, че Саладин се оттегля поради страха от убийство от ръцете на наемните убийци и най-вече от самия Синан.
Така или иначе, осъзнавайки, че не е в състояние да покори асасините, Саладин търси съюз с тях. Такъв съюз би лишил и кръстоносците от солиден съюзник срещу самия него. Приоритет за Саладин е прогонването на християните, затова Саладин и Синан постигат някаква форма на помирение и в бъдеще поддържат отношения на сътрудничество, като асасините изпращат контингенти в подкрепа на армията на Саладин в редица последвали решителни сражения.
Оценките за случилото се от този момент насетне, може да бъдат най-различни. Но е ясно, че съдбата на Йерусалим се оказва повлияна от действията на един единствен човек, при това с много необуздан нрав.
Името му е Рейналд (или Рено) дьо Шатильон. Рицар, сам по себе си обаятелен, смел до безразсъдство, но в същото време беден и… глупав. След като се надъхва с рицарски романи, които са много популярни по онова време във Франция, около 1150 година той се отправя към Антиохия, за да търсим там успеха. И колкото и да е странно, щастието му се усмихва в лицето на Констанция, принцеса на Антиохия. Когато е едва 9-годишна я сгодяват за Раймонд Поатие. Но той умира и Констанция решава, че следващият ѝ брак няма да е диктуван от държавни интереси, затова сама избира за съпруг Рейналд.
Рейналд се държи по точно същия начин, по който действат в началото на XII век мюсюлманските разбойници – граби поклонниците, пътуващи към Мека, пали градове и села; капката, която прелива чашата на търпението става едно нападение над мюсюлмански керван, пътуващ от Кайро за Багдад. „Рейналд вероломно нападна кервана, жестоко измъчва хората… а когато те му напомниха за договора, им отвърна: Молете своя Мохамед, да ви се притече на помощ и да ви освоботи!“.
Това е поводът, търпението на Салах ад-Дин да не издържи.
Към 1187 година Балдуин IV вече е мъртъв. Йерусалим се управлява от сестра му Сибила и съпругът ѝ Ги дьо Лузинян. Ги по душа е авантюрист и не всички го приемат с приятелски чувства. Например, Ги и съмишленикът му и Велик магистър на Ордена на тамплиерите Жерар дьо Ридфор влизат в толкова остър конфликт с Раймонд Триполийски, че последният избира да сключи отделен договор със Саладин. Но дори и Ги се опитва да склони Рейналд да върне заграбените от кервана стоки. Рейналд категорично отказва да се смири и за всички става ясно, че Саладин има прекрасен повод да нанесе удар.
Нещата приключват с разгром за кръстоносците. В битката при Хатин на 4 юли 1187 година християнските воини са разбити. В плен на Саладин попадат Ги дьо Лузинян, магистър Жерар дьо Ридфор, много от рицарите тамплиери и хоспиталиери, както и Рейналд дьо Шатильон. Но за християнските воини има и по-голям удар – губят Животворящия кръст, който носят при битка в златно ковчеже.
Саладин заповядва да му доведат в шатрата знатните пленници. На Ги дьо Лузинян предлага чаша вода. Когато утолява жаждата си, кралят предава чашата на Рейналд. Саладин изпада в ярост от този жест. „Не съм разрешавал този нечестивец да пие. И няма да му запазя живота!“ С тези думи Салах ад-Дин вади меча си и лично посича Рейналд дьо Шатильон.
Ги дьо Лузинян и Жерар дьо Ридфор са освободени, след като Саладин получава за тях искания откуп. Останалите пленени рицари тамплиери и хоспиталиери са обезглавени. „Той нареди да бъдат убити тези хора, защото те се славеха като най-жестоките сред всички християнски воини, и по този начин той освободи от тях всички мюсюлмани“, пишат хронистите.
След тази победа Саладин може на практика да се придвижва свободно из териториите на Светите земи. На 10 юли превзема Акра, на 4 септември – Аскалон. Кралица Сибила Йерусалимска, подпомагана от прочулия се с храбростта си Балиан от Ибелин защитава доколкото е по силите ѝ града, но воините ѝ са малко. На 29 септември 1187 година градът пада. След нови преговори Балиан и Саладин постигат споразумение да бъде разрешено на кръстоносците да се изтеглят мирно от града. Саладин освобождава 7 000 християни, пленени по-рано, срещу откуп от 30 000 безанта, местната парична единица по това време. Официално на 2 октомври 1187 година, пред кулата на Давид, Балиан от Ибелин предава ключовете от крепостта на султан Саладин. Като акт на добра воля, султанът освобождава още хиляди християни, на които предстояло да бъдат продадени в робство. И дори християнските хронисти отбелязват благородството и милосърдието, което проявяват Салах ад-Дин и брат му, по отношение жителите на Йерусалим. И все пак, много от жителите на града не успяват да платят откупа си и са продадени в робство. Такива са били времената, че дори и рицарското благородство си има граници и… цена.
След това Саладин се заема с почистване на „осквернения“ град.
Когато вестта за падането на Йерусалим достига до Европа, папа Урбан IV умира – твърди се, че просто не издържал удара от новината. Кралят на Англия Хенри II и кралят на Франция Филип, които постоянно враждуват помежду си, се съгласяват да сключат примирие и да въведат в подвластните им земи особен данък, станал известен като „Саладинов десятък“; с това целят да се съберат средства за нов поход, с който да си върнат Йерусалим. За да отвоюват Светите земи на Кръстоносен поход поемат императорът на Свещената Римска империя Фридрих Барбароса, френският крал Филип II Август и английският крал Ричард I Лъвското сърце. В европейските летописи Саладин е описван като опасен, но великодушен владетел. В хрониките на мюсюлманите Ричард от своя страна е описван като опасен, но и образован крал. Вероятно и двете страни в този конфликт са изпитвали необходимостта техният герой да е изправен пред достоен противник, затова всеки от героите получава повече похвали от хронистите на противниковия лагер, отколкото от своите.
По време на Третия кръстоносен поход Салах ад-Дин е на възраст малко над 50-те години. Косите и брадата му вече са сивеещи. Ричард I пък е на 30 и малко години, а Филип II е с още 10 години по-млад. Султанът може и да си е мислел, че води война срещу „младежи“. Но Ричард успява да го изненада с уменията си както във военното дело, така и в дипломацията. Когато човек чете хрониките, особено описанията на безкрайните преговори, които водят двамата противници посредством парламентьорите си, остава с впечатлението, че това е противопоставяне между наистина равни пълководци. И двамата водят войната в името на вярата - всеки за своята, разбира се. Водят се от едни и същи правила и използват сходни тактически ходове във воденето на бойните действия. Дали са били истински рицари или просто варвари – зависи само от гледната точка, която ще изберете. Великодушният Саладин, например, когато в хода на битката край Акра научава, че противникът му, английския крал е болен, му изпраща личните си лекари. Все пак, друго е да помогнеш на противника си, ако го смяташ за достоен…
Самият той се връща в Дамаск, откъдето продължава да управлява обширните си владения. В края на февруари 1193 година, малко след като Ричард Лъвското сърце напуска Светите земи, Саладин се разболява. Въпреки усилията на лекарите му, почива на 4 март 1193 година. 55-годишният султан се оказва, че няма пари в хазната си, с които да бъде уредено погребението му. Приживе е раздавал всичките си богатства на бедните, твърдят хронистите.
Погребан е в мавзолей в градината на джамията Омаяд в Дамаск, Сирия. Император Вилхелм II дарява нов мраморен саркофаг на мавзолея, но тялото на Саладин не е преместено в него. В мавзолея днес има два саркофага: празен мраморен и дървен, в който почиват останките на Саладин.
След себе си оставя многобройно потомство от деца и внуци, но династията на Аюбидите просъществува само в продължение на три поколения. Без силната му ръка, насочваща делата по посока на справедливостта, братята и сестрите му започват да враждуват помежду си и властта става лесна плячка за мамелюците – военната каста, членовете на която са от редовете на египетската дворцова стража.
Но Саладин се оказва дотолкова значима исторически фигура, че на Запад го уважават, въпреки че се боят от него. За разлика от тамплиерите, той става герой в средновековените рицарски романи…
-----------
За още новини харесайте страницата ни във Facebook>>>
0 коментара:
Публикуване на коментар