17.7.17

14 април 1945 година. Град Потсдам, намиращ се на 20 километра югозапдно от Берлин е атакуван от 500 бомбардировача на съюзническите сили. В продължение на 34 минути над града са изсипани 1750 тона авиационни бомби. От лицето на земята са затрити над 850 жилищни сгради, Градския дворец, църкви и още редица обекти. Жертва на атаката стават над 4000 души. 
Жителите на Потсдам, преживели страшната бомбардировка, дори и не подозират, че само след три месеца в града им ще се проведе среща на лидерите на страните-победителки, на която ще се чертае бъдещето на Германия и целия свят. 

Масираната бомбардировка не засяга парковете на Потсдам, в един от които се намира дворецът Цецилиенхоф. Това е последната резиденция на династията Хохенцолерн и е построена от кайзер Вилхелм II за сина му, кронпринц Вилхелм Пруски и съпругата му Цецилия Мекленбург-Шверинска. Строежът приключва през октомври 1917 година.
Семейството на кринпринца живее в двореца до началото на 1945 година и така сградата е запазена в много добро състояние, въпреки войната.
Точно дворецът Цецилиенхоф е избран за мястото, на което да се проведе конференция на лидерите на антихитлеристката коалиция. Целта на конференцията е да се направят изводите след края на военните действие, да се определи бъдещето на победена Германия, както и да се установят правилата за световния ред в следвоенни условия.


Тиловаците се налага да поработят здраво, за да подготвят Цецилиенхоф за историческата среща. За начало дворецът е опразнен от всички мебели. После започват да събират от цяла Германия ново обзавеждане, което да угоди на вкусовете на главните участници в конференцията.
В стаите за съветската делегация специално за Сталин е донесена тъмна кожена кушетка и писалище. В стаята за американския президент Хари Трумън всичко е в неокласически стил, а за британския премиер Уинстън Чърчил обзавеждат кабинет в неоготически стил с мебели, доставени от двореца Бабелсберг.

За заседанията на конференцията е избрана двуетажната Голяма зала в основното здание на двореца. Тя е дълга 26 метра и е широка 12 метра. По специална поръчка в московски мебелен завод е изработена кръглата маса за заседанията.

Третата среща - след техеранската и ялтенската – на лидерите на страните от антихитлеровската коалиция изобщо не е замисляна като последна в подобен формат, но на практика се превръща в точно такава. Разгромът на общия враг изважда на преден план старите и създава нови противоречия в отношенията между СССР от една страна и САЩ и Великобритания от друга.


Министър-председателят на Великобритания, след като е приключил с Хитлер, започва да действа по плана “Немислимото” – идеята за война срещу Съветския съюз, която трябва да не допусне съветската експанзия в Европа. Плановете и политиката му обаче не срещат подкрепата на английските военни.

На конференцията в Потсдам “Голямата тройка” се събира в нов състав. Президентът на САЩ Франклин Рузвелт, единственият човек в историята на щатите, който четири пъти е избиран на поста президент, почива на 12 април 1945 година, само месец преди разгрома на нацистите. Рузвелт, който е на позиции за партньорство със СССР и който умее да намира общ език със Сталин, е сменен от новия американски президент – Хари Труман. 
Въпреки че на първата лична среща със Сталин в Потсдам Труман уверява съветския лидер в дружеските си настроения и желанието за установяване на личен контакт, плановете му не са белязани от особено приятелски настроения.
Новият стопанин на Белия дом, подобно на Чърчил, мечтае да изгони Съветите от Източна Европа. За разлика от британеца обаче, Труман крие в ръкава си резервен коз – новото оръжие, атомната бомба, която само ден преди началото на конференцията е успешно тествана на полигона в Ню Мексико. 

След получаването на съобщението за успешния тестов взрив Хари Труман започва да се държи по-уверено, да отклонява съветските искания и предложения по различни въпроси. В същото време Чърчил за пръв път се оказва в несигурна позиция. 
По същото време, докато се провежда Потсдамската конференция, във Великобритания се състоят парламентарни избори. Затова, заедно с Чърчил, в работата на конференцията участва и “резервния играч” – лидерът на лейбъристите Клемент Атли. В случай, че консерваторите загубят изборите у дома, Атли става премиер и британската делегация ще мине под негово ръководство. Точно това се случва – на 26 юли Чърчил търпи поражение и до края на Потсдамската конференция Великобритания е представлявана вече от Клемент Атли. 


Делегациите на САЩ и Великобритания пристигат за конференцията на 15 юли и в деня преди официалното ѝ начало, посещават поотделно Берлин и оглеждат разрухата в града. Съветската делегация, водена от Сталин, пристига с влак на 16 юли и е посрещната от командващия групата съветски окупационни сили в Германия маршал Жуков.

Самата конференция започва на 17 юли 1945 година със среща между Сталин и Труман, на която и двамата лидери се уверяват взаимно в намеренията си да запазят партньорските си взаимоотношения.
Когато протоколните любезности приключват и започват сериозните преговори на “голямата тройка”, става ясно, че думите са много далеч от делата. САЩ, Великобритания и СССР стремглаво започват да се отдалечават едни от други, превръщайки се от съюзници в най-върли врагове.

Труман, след като получава съобщението за успешният ядрен тест, започва толкова активно да налага своята гледна точка, че дори Чърчил се чувства обезпокоен. Президентът на САЩ вече е споделил с британския министър-председател, че разполага с ново оръжие и това кара Чърчил да се чувства много неловко, осъзнавайки, че на Великобритания ѝ е отредена ролята на “по-малкия брат”. Английският премиер вижда не просто как Британия става младши партньор на САЩ, но на практика губи правото си на собствена позиция, различна от мнението на Вашингтон. След няколко десетилетия това вече няма да е проблем, но за Чърчил, който живее в реалиите на великата Британска империя, цялото това усещане за подчиненост е много неприятно изживяване. 

Понякога конференцията от Потсдам е окачествявана от историците като първата среща на най-високо ниво, проведена в “атомната ера”. На 24 юли, след края на пленарното заседание, Труман решава между другото да съобщи на Сталин за новото супер оръжие, с което разполага САЩ.
Чърчил наблюдава отстрани и внимателно следи за реакциите на Сталин. Лицето на съветския лидер остава спокойно и не изразява нито учудване, нито проява на интерес. От това и Труман, и Чърчил си правят заключение, че Сталин просто не е разбрал за какво му се говори. 
Всъщност, Сталин вече знае и разполага с подробна информация от разузнаването си за успешният американски ядрен опит. Същата вечер той звъни в Москва и “моли” да бъде предадено на главния в съветския “атомен проект” Игор Курчатов, че се налага да се ускорят разработките. 

В Потсдам съветската делегация потвърждава обещанието, направено на конференцията в Ялта, да влезе във войната с Япония не по-късно от три месеца, след края на военните действия в Европа. Обещанието е изпълнено.
Но в новите условия президентът Труман не е склонен да приеме каквото и да е участие на СССР в бойните действия в Далечния Изток. Случи ли се това, водещата роля на САЩ в победата над Япония ще бъде застрашена. Именно заради това, за да накара Япония да капитулира преди включването на СССР в бойните действия, американският президент нарежда още докато тече конференцията в Потсдам ядрените бомбардировки над японски градове. 


Въпреки че отношенията между съюзниците се влошават, до пълен разрив в Потсдам не се стига. Страните все още се нуждаят една от друга за окончателните решения по въпросите за бъдещето на разгромена Германия и нейните сателитни държави.
Зад това Германия изобщо да остане да съществува като държава историците посочват, че заслугата е най-вече на Сталин. Той категорично се противопоставя на идеята на Чърчил за разделянето на Германия на множество малки държави и връщането ѝ в състоянието от преди 1870 година. Сталин кара западните си съюзници да признаят правото на немците да имат собствена единна държава. 

База за новата Германия става принципа на “четирите Д”: денацификация (“прочистване” на немските и австрийските общества, култури, преса, икономика, юриспруденция и политика от какъвто и да е вид влияния на национал-социализма), демилитаризация (разформироване на армията, ликвидиране на запасите от оръжия и пълен демонтаж на военно-промишления комплекс на страната), демократизация (преминаването на политическия живот в Германия към принципите на демокрацията), децентрализация (прехвърляне на функциите и отговорностите по вземане на решения и разходването на ресурсите на средните и ниските нива в политически план).

Участниците в Потсдамската конференция записват в заключителния ѝ документ, че са за запазване на единна Германия. В действителност, Студената война довежда до разделянето ѝ на две, а въпросът за единението им се решава едва половин век по-късно, след падането на Берлинската стена.

На конференцията в Потсдам е решен и въпросът за териториалните претенции към Германия. Съветският съюз получава една трета от Източна Прусия, заедно със столицата Кьонигсберг (преименуван в Калининград), както и част от Куршская коса и град Клайпеда.
Източните граници на Германия са преместени по линията Одер – Ниса. Голяма част от загубените от Германия територии са предадени на Полша. Също под контрола на поляците преминава град Шчечин с 80-хилядно немско население, намиращ се западно от Одер. Като цяло, по сравнение с 1937 година, Германия губи една четвърт от територията си. 

Конференцията в Потсдам продължава повече от две седмици. Взети са решения по редица важни въпроси. Учреден е Съвета на министрите на външните работи; постигната е договореност за размера на репарациите, които Германия ще плаща в бъдеще, както и за германските военни и търговски флоти, чието предаване и нарязване за скрап трябва да приключи не по-късно от 15 февруари 1946 година, включително и онези кораби, които все още се строят или ремонтират; взето решение за изправяне пред съд на военните престъпници и т.н.

В официалното “Съобщение за Берлинската конференция на трите държави” от 2 август 1945 година за резултатите от конференцията е записано, че “президентът Труман, генералисимус Сталин и министър-председателят Атли напускат тази конференция, която укрепи връзките между трите правителства и разшири рамките на сътрудничеството и взаимното разбирателство с новата увереност, че правителствата им и техните народи, заедно с другите Обединени Нации ще гарантират създаването на справедлив и стабилен мир”.

На прощаване лидерите на СССР, САЩ и Великобритания говорят за възможността да се организира нова среща на “Голямата тройка”. Тези намерения остават неосъществени. Следващата среща между съветския и американския лидери се провежда едва 14 години по-късно, но вече в коренно различни условия.

0 коментара:

Публикуване на коментар